„Прегрупирането" като институция: какво всъщност се случи в прокуратурата

Уводна бележка: за събитието като симптом

Оставката на Борислав Сарафов като изпълняващ длъжността главен прокурор не е просто кадрово събитие. Тя е концентриран тест – диагностичен момент – за това как функционира българската държава, когато правото и политиката влязат в пряк сблъсък. Но тя е и нещо повече от институционален казус: огледало, в което се отразява онова, което Карл Шмит нарича „реална конституция“ на едно общество – не писаният текст, а действителният ред на суверенитета, скритата граматика на властта, която се разкрива именно в извънредните, „необяснимите“ моменти на нейното упражняване.

I. Хронологията като разказ за приоритетите

Хронологията на събитията е показателна не само фактологически, но и структурно. В продължение на месеци поредица съдебни актове – включително решения и определения на Върховния касационен съд – поставят под сериозен въпрос легитимността на Сарафов като и.ф. главен прокурор след въвеждането на шестмесечния законов лимит за изпълняващите тази функция.

Конкретно, ВКС приема, че след изтичането на шестмесечния срок по чл. 157а, ал. 6 ЗСВ (в редакцията след изменението от ДВ, бр. 62/2023) правомощията на временно изпълняващия длъжността се изчерпват и всички негови процесуални актове, постановени след тази дата, по същество са лишени от валидност. Въпреки това Висшият съдебен съвет отказва да приложи нормата спрямо него, позовавайки се на доктрината за „заварено положение“ – аргумент, че новите ограничителни правила не действат обратно върху вече започнати мандати.

Нищо не се променя.

Следват няколко дни на открит политически натиск: публични изявления на водещи представители на новия политически център („Прогресивна България“ и съюзниците им), ескалиращи по тон до ултиматуми и предложения за силово извеждане от кабинета. Сарафов внезапно „оттегля съгласието си“ да изпълнява функциите – формулировка, която сама по себе си е юридически нетривиална, тъй като и.ф. главният прокурор не е „назначен по съгласие“ в гражданскоправен смисъл, а е определен с акт на ВСС.

ВСС незабавно „приема“ оставката и в рамките на часове назначава неговата заместничка Ваня Стефанова за нов и.ф. главен прокурор. ГЕРБ и ДПС приветстват решението – факт, който красноречиво показва не институционален конфликт, а прегрупиране на политическия контрол над прокуратурата около новия център на власт.

Това е фактологията. Изводът е по-важен.

II. Законът като ретроспективна легитимация

Нормата не управлява процеса – тя го оправдава постфактум.

Разпоредбата за шестмесечен мандат на и.ф. главен прокурор съществуваше и преди оставката. Съгласно позицията на ВКС тя изчерпва действието си спрямо Сарафов на 21 юли 2025 г., след което той вече не може законно да изпълнява тези функции и всички негови искания за възобновяване на наказателни производства са процесуално недопустими. Въпреки това ВСС продължава да го счита за легитимен, прибягвайки до конструкцията за „несъщинно обратно действие“ и „заварено положение“ – разграничение, познато от административноправната доктрина, но приложено тук очевидно инструментално, за да се постигне конкретен резултат, а не като последователно правно-методологическо заключение.

Фактът, че същият ВСС приема оставката в рамките на часове след политическия натиск, разкрива нещо дълбоко и обезпокоително: законът в случая не действа като действителна причина (causa efficiens) за институционално поведение, а като post hoc инструмент за легитимирането му, когато решението вече е взето на друго равнище. Правото следва политиката, а не обратното. Това не е инцидент, а структурна характеристика на системата, при която нормативният текст е подвижен ресурс в ръцете на тези, които имат властта да го тълкуват.

В терминологията на Херберт Харт това е разлика между правилото като критерий и правилото като инструмент: системата е формално легитимирана от вторичните правила за разпознаване (rule of recognition), но в действителност те функционират не като автономни стандарти, а като езикови форми, в които се облича предварително взето решение. Роналд Дуоркин би добавил, че там, където правата са сведени до политическо удобство, конституционализмът е само фасада.

III. Съдът без санкция: за парадокса на безоръжната власт

Поредицата от откази на ВКС да признава процесуалните актове на Сарафов след изтичането на шестмесечния срок не доведе до смяна на ръководството на прокуратурата, нито до самопрекратяване на мандата. Напротив – прокуратурата публикува остри позиции срещу ВКС, обвинявайки съда, че преследва „политически цели“ и „дискредитира“ институцията в национален и международен план. Юридическата аргументация на ВКС беше посрещната с публицистично контранастъпление.

Именно в тази асиметрия се разкрива онова, което Монтескьо е усетил, но неговите наследници често забравят: съдебната власт е „en quelque faзon, nulle“ – тя не разполага с инструменти за принудително изпълнение на собствените си решения спрямо останалите власти. Нейната сила е изцяло производна от общото признание, от онова, което Хана Арент нарича authority – авторитет, различен от власт и принуда. Когато авторитетът е подкопан от политическата конюнктура, съдът остава с думи, но без ефект.

Серия от политически изявления в рамките на дни доведе до оставката – нещо, което месеци съдебна аргументация не успя да постигне. Това разместване на тежестта е критично за разбирането на системата: санкцията не идва от правната аргументация и съдебните актове, а от политическата аритметика. Разделението на властите формално съществува, но не е оперативно – то е конституционна декорация, а не реален разпределителен механизъм.

IV. ВСС като адаптивен интерфейс

Поведенческият модел на Висшия съдебен съвет в тази хронология е последователен и показателен. Първата фаза е защита на статуквото чрез тълкуване: „заварено положение“, „новите правила не важат за мандата на Сарафов“, мълчаливо игнориране на решенията на ВКС и на позициите на съдийската общност. Втората фаза е мигновена адаптация при промяна на политическия натиск: без забавяне, почти без дебат, единодушно назначаване на Ваня Стефанова за и.ф. главен прокурор.

Съставът на ВСС не се е променил. Позицията му – да. Тази флексибилност би могла да бъде разбрана като институционален прагматизъм, но в действителност разкрива нещо по-фундаментално: органът не функционира като независим кадрови арбитър, нито като страж на конституционния ред. Той е адаптивен интерфейс между политическата воля и съдебната система – транслационен механизъм, който „превежда“ господстващите сигнали на деня в кадрови решения и правна аргументация ad hoc.

Независимостта му е процедурна, а не субстанциална. Това е институционален израз на онова, което Пиер Бурдийо би описал като хабитус на зависимост – интернализирана нагласа да усещаш и следваш силата, а не нормата.

V. „Прегрупирането“ като онтологична категория на властта

Фразата „прегрупираме се“ – останала от предходния институционален конфликт между Иван Гешев и Борислав Сарафов – описва не епизод, а устойчив модел. При събитията от 2023 г. Гешев беше отстранен под силен политически натиск, а Сарафов беше издигнат на негово място – фигура от същия властови кръг, за която Съюзът на съдиите още тогава предупреди, че е „не по-малко дискредитирана“.

Сега системата отново не се реформира, а се пренастройва. Лоялностите не изчезват – те се пренареждат спрямо новия център на власт. Назначаването на Ваня Стефанова – дългогодишен прокурор, бивш заместник-директор на ДАНС, наблюдаващ прокурор по делото „Костинброд“ и издигната за заместник на Сарафов по негово лично предложение – не е отклонение от модела, а негово потвърждение. Тя е фигура на приемственост, не на разкъсване. Приемствеността е функционално по-важна от прекъсването, защото системата изисква оператори, а не реформатори.

Тук понятието „прегрупиране“ може да се въведе не само като политологически, но и като онтологичен термин. В своя анализ на властта Мишел Фуко показва, че властта не се „притежава“ – тя се упражнява, тя е релационна и дифузна. Смяната на персоналиите без промяна на структурата е буквална илюстрация на тази теза: лицата са заменяеми, мрежата остава. Карл Шмит би добавил, че суверенитетът се разкрива именно в момента на изключение – и случаят със Сарафов е точно такъв момент: суверенният решател тук не е ВСС, не е ВКС, а онова невидимо политическо ядро, което определя в рамките на часове какво „се случва“.

VI. Дилемата на новата политическа сила: сила или реформа?

Тук се очертава същинският проблем, чийто отговор ще определи характера на настоящия политически момент.

От едната страна, новото мнозинство демонстрира нещо, което дълго липсваше: способност да упражни реален натиск върху иначе недосегаема институция и да принуди оставката на и.ф. главен прокурор, когото ВКС де факто е квалифицирал като нелегитимен. Това отговаря на натрупаното обществено очакване за пробив срещу безнаказаността и „вечните“ мандати.

От другата страна, използваният инструментариум е идентичен с този, срещу който тези политически сили са се противопоставяли с години: извънпроцесуална динамика, публичен натиск, решения „на нож“ без институционален буфер и без да се изчака нормалната процедура по избор на нов ВСС и конституирането на титулярен главен прокурор. Разликата е единствено в субекта на натиска, не в самия инструмент.

Ключовият въпрос, който остава отворен, е дали след този „успех“ новата управляваща конфигурация ще третира способността да „нарежда“ на съдебната власт като временен, изключителен корективен механизъм – необходима хирургия върху натрупана неправда – или ще я кодифицира като нормален инструмент на управление. В момента, в който една политическа сила установи, че може да постигне за три часа онова, което правото и ВКС не са постигнали за месеци, изкушението да използва същия лост и утре – срещу различни, вече неудобни субекти – придобива структурен, а не ситуативен характер.

Тук богословската перспектива не е украса, а аналитичен ресурс. В православното богословие икономия е принципът на снизхождението: допустимо отклонение от строгата норма (акривия) в ситуации, когато буквалното приложение би причинило по-голяма вреда от самото отклонение. Но традицията предупреждава, че икономията не може да се превърне в постоянна практика, без да разруши самия нормативен ред, от чийто авторитет черпи смисъла си. Политическата „икономия“ на изключението – допустима веднъж – се превръща в системна заплаха, когато стане хронична.

VII. Антропологията на институцията: защо системата „позволява“

„Завладяната държава“ смени оператора си, но не и операционната система.

Прокуратурата не стана независима. Тя смени адресата на своята зависимост – от предишния доминиращ политически формат към новия. Именно поради това въпросът „кой нареди?“ е вторичен. Първичен е другият: защо системата изобщо позволява да ѝ се „нарежда“?

Отговорът изисква антропологическо, а не само юридическо вглеждане. Системата „позволява“ не защото нормите са неясни, а защото субектите вътре в нея – прокурори, членове на ВСС, административни ръководители – са формирани от самата система. Те не са непременно „корумпирани“ в тривиалния смисъл, а са интернализирали определена онтология на службата: службата е функция на лоялността, не на независимия правен стандарт.

Тук Еманюел Левинас предлага дълбок диагностичен ресурс: когато Другият – в случая законът, гражданинът, нормата – е сведен до функция на Аза (на политическата сила, на институционалния интерес), отговорността е онтологично изтрита. Дефицитът не е административен, а етически в дълбокия смисъл. Отец Александър Шмеман, анализирайки структурата на секуларизма, описва феномена на редукцията: когато дадена институция престане да има вътрешна цел и се свежда до инструмент на чужда воля, тя е лишена от собствено битие като самостоятелна правна личност.

VIII. Сцената и нейното значение

Сцената е почти дидактична по своята яснота: ВКС в продължение на месеци констатира „има правен проблем“ – системата не реагира; политиката в рамките на дни формулира „трябва да се случи“ – системата реагира за часове. Това не е просто институционален дефект, нито управленска слабост, а разкритие на подредбата на приоритети. Системата не е невежа за нормата – тя я познава отлично. Тя е глуха за нея, докато не чуе по-силен глас.

В своята „критика на юридическия разум“ Дуоркин настоява, че правото е не просто система от правила, а ценностна интерпретативна практика, ориентирана към integrity – вътрешна последователност и принципна обвързаност. Когато тази integrity е заменена от конюнктурна интерпретация, системата е изгубила не само ефективност, а юридически характер в собствен смисъл: тя се превръща в политика, облечена в правни дрехи.

Заключение: отвореният въпрос

Докато подредбата на приоритетите – политическата воля над правната норма – не се промени, всяка следваща „смяна“ ще изглежда като промяна, но ще бъде поредно прегрупиране. Институционалният ред в България не страда от липса на норми, а от липса на вяра в нормите – от страна на тези, призвани да ги прилагат.

А това е не юридически, а екзистенциален проблем: проблем на онова, което Хайдегер нарича Entschlossenheit – решимостта да бъдеш това, което твоето призвание изисква, дори когато никой не нарежда и никой не гледа. „Прегрупирането“ ще остане не случайна реплика от запис, а реалната, неписана конституция на държавата – докато онзи, на когото е дадена нормата, не реши да живее по нея, без да чака позволение.

Лалю Метев, пр. юр., 23 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.