Победа без курс: какво всъщност започна след изборите

I. Яснота на властта, неяснота на посоката

Победата на другаря Румен Радев и „Прогресивна България“ създава рядка конфигурация за българския постпреход: еднопартийно мнозинство с точно 131 депутати в 240-местния парламент. Това означава не просто управляемост, а концентрация на власт и отговорност в една политическа воля.

На институционално равнище има яснота. На стратегическо – не.

Още в първите сигнали се очертават три линии на амбивалентност: отношенията с Русия, позицията за еврото и ангажиментът към Украйна. Те се представят като „баланс“, но по същество функционират като отложено решение. Вместо курс – поле от възможности. Вместо избор – временно съвместяване на несъвместими позиции.

Това само по себе си не е изключение: всяка нова власт започва с определена степен на неопределеност. Но тук тази неяснота съвпада с нещо по-дълбоко – тест дали политическата промяна ще доведе до промяна на самия модел на управление.

От едната страна стои „прагматизъм“ към Русия: желание за „решаване на проблемите с диалог“ с държава, която официално ни е обявила за неприятелска и продължава войната си в Украйна. От другата – внушения, че еврото ще ни „обедни“, въпреки че икономическият дебат по темата е далеч от еднозначен, а България и без това е вързана към единната валута чрез валутния борд. От трета – демонстративна дистанция от военната помощ за Украйна, без открит конфликт с ЕС, докато българската оръжейна индустрия работи именно благодарение на търсенето, породено от войната.

Това не е баланс. Това е отлагане.

И точно в този вакуум се случи нещо по-важно от всички геополитически сигнали – случаят „Сарафов“.

Борислав Сарафов не си тръгна, когато законът каза, че трябва да си тръгне. Не си тръгна и когато Върховният касационен съд престана да признава актовете му като изпълняващ функциите главен прокурор след 21 юли 2025 г. Тръгна си, когато политиката му каза.

Месеци наред имаше правен проблем – без реакция. Няколко дни политически натиск от новия център на властта – и системата се задейства за часове: оставка, заседание на ВСС, решение, нов и.ф. – Ваня Стефанова. Без нов закон. Без ново тълкуване. Само нов баланс на силите.

Това е същинската новина.

В тази система законът не е причината да се действа. Той е обяснението след това. Висшият съдебен съвет го показа най-ясно: един и същ състав месеци защитава една теза („заварено положение“), а за три часа приема обратното решение, когато политическата аритметика се смени. Това не е развитие. Това е адаптация.

Да, новата власт показа сила. Но го направи със същия инструмент, който години наред беше критикуван – пряк натиск върху съдебната система и кадровите органи. Затова големият въпрос не е дали правителството ще изкара мандата си, а какъв режим ще остави след себе си.

Ако институциите продължат да реагират първо на победителя, а после на закона, България няма да направи завой. Ще направи нещо по-познато: ще смени оператора, но ще запази системата.

И тогава „прегрупирането“ няма да е просто дума от един запис. Ще бъде начинът, по който се управлява държавата.

II. Случаят „Сарафов“: когато правото не действа

Този тест се случи почти веднага – чрез казуса с Борислав Сарафов.

В продължение на месеци Върховният касационен съд и други съдилища поставят под съмнение легитимността му като изпълняващ функциите главен прокурор след изтичането на шестмесечния срок по закона. В правен план проблемът е ясен: мандатът е изчерпан, последващите действия са процесуално уязвими.

И въпреки това – нищо не се случва.

Няма институционална реакция. Няма кадрово решение. Няма съобразяване с правната позиция.

Реакцията идва едва след смяна на политическия център и изрично артикулиран натиск от новото мнозинство. В рамките на часове Висшият съдебен съвет приема оставката и назначава Ваня Стефанова за нов и.ф. главен прокурор.

Без нов закон. Без ново тълкуване. Само нов баланс на силите.

Това е ключовият момент: правната норма не функционира като причина за действието. Тя се „активира“ едва след като политическото решение вече е взето.

III. Законът като последваща легитимация

Този разрив не е детайл, а симптом.

В класическата правна логика нормата е causa efficiens – тя предизвиква действие. В наблюдавания модел тя е post factum аргумент – средство за обяснение и легитимиране на вече настъпило действие.

С други думи: правото не управлява поведението на институциите. То го описва след това.

Поведенческият модел на Висшия съдебен съвет го показва най-ясно. При непроменен състав органът месеци наред защитава тезата за „заварено положение“, според която новият шестмесечен лимит не важи за мандата на Сарафов, а след политически сигнал за часове приема противоположно решение. Това не е еволюция на правна позиция. Това е адаптация към нова конюнктура.

IV. „Прегрупирането“ като механизъм

В този контекст „прегрупирането“ престава да бъде метафора. То се превръща в аналитична категория.

Смяната на Борислав Сарафов с Ваня Стефанова не представлява прекъсване на модела, а негово възпроизвеждане чрез приемственост. Лицата се сменят, зависимостите остават. Системата не се реформира, а се пренастройва спрямо новия център на политическа тежест.

Това е същинската константа: не кой управлява, а как системата се адаптира към този, който управлява.

V. Съдът без санкция, политиката като арбитър

Случаят разкрива и друга структурна особеност: съдът може да формулира правен проблем, но не разполага със самостоятелен механизъм да наложи последиците от него.

Решенията на Върховния касационен съд остават без ефект, докато не бъдат „преведени“ в действие от политически или кадрови орган. Така санкцията не произтича от правната аргументация, а от политическата конюнктура.

Разделението на властите формално съществува, но не функционира като самостоятелен механизъм за баланс. То е зависимо от външен импулс – от волята на мнозинството.

VI. Дилемата на новото мнозинство

Тук възниква същинският въпрос.

Новото мнозинство демонстрира способност да постигне резултат, който съдът не успява да наложи – да отстрани и.ф. главен прокурор, чийто статут е оспорен от ВКС. Това отговаря на общественото очакване за пробив срещу безнаказаността.

Но използваният инструмент – пряк политически натиск, публичен ултиматум, бърза кадрова реакция – е идентичен с практиките, които доскоро бяха обект на критика.

Следователно изборът не е между действие и бездействие, а между два типа действие: действие, което възстановява автономията на правото; действие, което утвърждава политическото като върховен регулатор.

Ако второто се нормализира, системата няма да бъде променена. Тя ще бъде направена по-ефективна в рамките на същия модел.

VII. Победа без telos

В този смисъл следизборната ситуация има и по-дълбоко измерение.

Има мнозинство, но няма ясно формулирана крайна цел. Има власт, но няма окончателен избор на посока. Това създава състояние, в което политическата воля действа без предварително определен хоризонт.

Така възниква рискът властта да се превърне в самодостатъчен инструмент: да решава отделни казуси – включително реални проблеми – без да променя принципите, по които те възникват.

VIII. Заключение: смяна на модела или смяна на оператора

Случаят „Сарафов“ концентрира в едно събитие основния въпрос на следизборна България.

Не дали има промяна. А каква е нейната природа.

Ако институциите продължат да реагират първо на политическия сигнал, а след това да търсят правно основание, моделът остава непроменен. Смяната ще бъде само на оператора.

Ако обаче правната норма започне да действа независимо от политическата конюнктура – като действителна причина, а не като последващо оправдание – тогава ще имаме не просто смяна на властта, а трансформация на самата система.

Дотогава „прегрупирането“ ще остане не епизод, а принцип. И не просто начин, по който се случват кризите – а начин, по който функционира държавата.

Лалю Метев, пр. юр., 23 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.