Религиозното насилие като продължение на тоталитарната държава

В съвременната българска църковна практика лесно откриваме продължение на тоталитарните техники за контрол, само че с други средства и лексика. Типична е проповедната реторика, която представя светците не като застъпници и приятели на човека, а като своеобразни следователи, пред които вярващият „ще отговаря“ за греховете и немощите си. Подобни послания подменят класическото православно учение за светците като молители пред Бога – хора, у които Божията благодат е победила егоизма и които поради любов се застъпват за нас – и го превръщат в инструмент за внушаване на вина, страх и зависимост. Резултатът е религиозна версия на познатото от социализма дисциплинарно говорене: вместо „ще отговаряш пред партията“ се появява „ще отговаряш пред светците“, а вътрешната съвест отново се лишава от суверенитет, подменена от външна, безапелационна инстанция, която наблюдава и санкционира.

Тази злоупотреба със свещените образи е особено тежка, защото преплита психологическа принуда и богословска власт. Изследванията на духовното и религиозно насилие описват именно такъв модел – „системен модел на принудително и контролиращо поведение в религиозен контекст“, който включва манипулация, експлоатация, принуда към конформизъм и контрол чрез употреба на свещени текстове или учения. Когато духовник или църковна институция използва езика на греха, святостта и вечния съд, за да държи вярващите в състояние на постоянна вина и страх, това престава да бъде духовно наставничество и се превръща в форма на духовно насилие. В посттоталитарния български контекст тази практика често се съчетава с наследени от комунистическия период институционални навици – авторитарна вътрешна структура, непрозрачни дисциплинарни процедури, зависимости от външни политически центрове, включително руското религиозно и държавно влияние. Така „църковната власт“ нерядко възпроизвежда логиката на държавната власт от недалечното минало – не като алтернатива на тоталитаризма, а като негово продължение с други средства.

Религиозното насилие като продължение на тоталитарната държава с други средства

1. От „право на вяра“ към злоупотреба с вярата

Модерната правова държава обикновено разглежда религиозната свобода в категориите на избора: човек да има право да вярва или да не вярва, да сменя вероизповеданието си, да участва в богослужения или да ги отхвърли. Тази рамка обаче остава сляпа за една по-фина, но не по-малко разрушителна форма на насилие: злоупотребата с вярата отвътре, когато религиозни институции или лидери използват богословски понятия, ритуали и духовен авторитет, за да упражняват непропорционален контрол върху личността. Международната психологическа литература говори за „духовно“ или „религиозно“ насилие – разновидност на емоционалната и психологическа злоупотреба, „характеризирана от устойчив модел на принудително и контролиращо поведение в религиозен контекст“. В този смисъл жертвата не е просто лишена от формалното право да вярва, а е накарана да вярва по определен начин, под определен страх и вина, които блокират свободната ѝ съвест.

Тук богословието и правото се пресичат: религията по своето естество предполага доброволен акт на доверие и свободно съгласие, докато насилието – било то физическо, психическо или духовно – обезсмисля този акт, превръщайки го в принуда. Когато в една религиозна общност святите образи – Бог, светци, „свято послушание“ – се използват, за да се заглуши личната съвест, да се оправдаят структури на страх и безпрекословно подчинение, сме изправени пред феномен, който изисква не само богословска критика, но и правно‑етичен отговор.

2. Тоталитарният рефлекс: партийният следовател под расо

Режимът на реалния социализъм в България формира специфична антропология на подчинението. Вината и страхът се превърнаха в основни инструменти за управление: „самокритика“, „отговорност пред партията“, постоянна подозрителност към „идеологическия враг“. Тази логика не изчезна през 1989 г. – тя просто започна да търси нови канали за изява. Българската православна църква е особено чувствителен случай, защото десетилетия наред функционира в симбиоза с комунистическата държава: властта не унищожава Църквата, а я контролира, внедрявайки агенти на Държавна сигурност и модели на вътрешно управление, съобразени с партийната линия.

В тази среда е почти закономерно да видим пренасяне на тоталитарните техники в религиозния регистър. Там, където преди стоеше партията, днес често стои абстракцията „Църква“; където преди беше страхът от партийния секретар и следователя, там се появява страхът от „духовното началство“ и „светците, пред които ще отговаряш“. Историческият рефлекс „ще отговаряш пред партията“ се превежда на езика „ще отговаряш пред светците“, с което вътрешният „партиен следовател“ се връща под формата на „религиозен следовател“. Диспозитивът на насилието остава същият: външна, абсолютна инстанция, която не търпи индивидуално различие и вътрешна преценка.

3. Светците като оръжие за психологически натиск

Когато архим. Никанор протестира срещу проповеди, в които се внушава, че вярващите ще „отговарят“ пред светците за своите немощи, той всъщност посочва един класически пример за духовно насилие. Православното предание говори за светиите като за приятели Божии, които се молят за нас и ни обичат, въпреки нашите грехове. В житията има случаи на строго изобличение, но те са изключения, подчинени на логиката на пастирската любов и обръщението, а не на систематичен режим на страх. Когато обаче образите на светците се използват, за да се поддържа постоянно чувство за вина – не като тласък към покаяние, а като инструмент за подчинение – те престават да бъдат духовен ориентир и се превръщат в символи на „църковния НКВД“.

Психологическите дефиниции за духовно насилие изрично подчертават, че става дума за „коерцивен и контролиращ модел на поведение“, при който се използват религиозни учения, текстове или фигури, за да се манипулират и контролират други хора. В този контекст „ще отговаряш пред светците“ не е невинна метафора, а заплаха с „божествено“ санкциониране – тя изпраща посланието, че отказът от определено поведение не е просто несъгласие с човешка власт, а предизвикване на небесния съд. Така съвестта на вярващия се делегира на външни авторитети и се превръща в поле на постоянен вътрешен конфликт: да послуша ли гласа на архиерея/духовника, който твърди, че говори от името на светиите, или да следва собственото си разбиране за истината?

4. Етнизация на святостта и геополитически зависимости

Друг важен аспект на религиозното насилие е етнизирането на святостта – деленето на светците на „наши“ и „чужди“, при което критериите за святост се смесват с национални, етнически и геополитически критерии. Символът на вярата говори за „една, свята, католична (всеобща) и апостолска Църква“; в тази перспектива св. крал Стефан Милутин, например, не е по-малко „наш“ светец от св. Йоан Рилски, защото „родината“ на християните е „небесният Йерусалим“, а не конкретна етническа територия. Въпреки това националистическата и империална реторика редовно превръща светците в знамена на определени държави и политически проекти.

В постсъветското пространство Кремъл използва тази логика систематично: Русия се представя като „единственият пазител на истинското Православие“, нейните светци и мъченици са представени като централни, а други църкви и народи – като второстепенни или заблудени. В този контекст дори езикови нюанси като „съборна“ срещу „вселенска“ в Символа на вярата се превръщат в тест за геополитическа лоялност: „вселенска“ уж означавала подчинение на Константинопол, а „съборна“ – вярност към Москва. В български условия това се проявява в ожесточени спорове, които често нямат нищо общо с духовния живот на вярващите, а служат за канализиране на външни влияния. Така религиозните общности биват разделяни и противопоставяни по линии, които са изцяло продукт на чужда стратегическа игра.

5. Църковната институция като наследник на държавната дисциплинарна техника

Историческите изследвания показват, че комунистическата държава не унищожава Българската православна църква, а я поставя под строг контрол, използвайки я като канал за легитимация. Множество архиереи и свещеници сътрудничат на Държавна сигурност; епископските назначения се съгласуват с партийни органи; вътрешните църковни структури се нагласят към логиката на централизираната власт. След 1989 г. формалният политически контрол изчезва, но институционалната култура, изработена през десетилетията, продължава да действа: неколегиални решения, наказателно дисциплиниране на неудобни духовници, липса на прозрачни процедури и ефективни вътрешни механизми за отговорност.

Когато духовник свидетелства, че манастирът му е бил „превзет от въоръжени с автомати лица“ и присъединен към една юрисдикция против волята на братството, или че години наред е държан в епархия, с която не се идентифицира духовно и нравствено, без да получи отпустително писмо, имаме пример за това как религиозната институция възпроизвежда модели на принуда и насилие, които би трябвало да са останали зад гърба ни. Тези случаи не са просто „църковни вътрешни работи“ – те поставят под въпрос съответствието между конституционните принципи на свобода на съвестта и реалните практики вътре в религиозните общности.

6. Правова държава и защита от религиозно насилие

Правовата държава, ако иска да бъде последователна, не може да се ограничи до декларативна защита на религиозната свобода, оставяйки духовното насилие извън полето на виждане. Международните стандарти по правата на човека все по-често признават, че вредата, причинена в религиозен контекст – чрез физическо, психологическо или духовно насилие – е не по-малко сериозна от вредата, причинена в „светски“ контекст. Това не означава държавата да регулира доктрина или богословие, а да гарантира, че под прикритието на религиозната автономия не се легитимират практики, които грубо нарушават достойнството, свободата и психичното здраве на гражданите.

В посттоталитарна България подобен подход е особено необходим, защото религиозните институции не са извън историята на насилието, а често са били нейни съучастници и продължители. Да се говори за религиозното насилие като продължение на тоталитарната държава с други средства означава да се признае, че механизмите на принуда, контрол и страх могат да сменят езика си – от марксистки към богословски – без да сменят същността си. Едва когато този факт бъде назован, анализиран и законово адресиран, Църквата и обществото ни могат да започнат да изграждат взаимоотношения, основани не на страх и вина, а на свобода, доверие и реална отговорност – пред Бога, пред съвестта и пред закона.

Лалю Метев, пр. юр., 27 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.