ПРОЦЕСУАЛНИЯТ PING-PONG, ИЛИ ЗА ИНСТИТУЦИИТЕ КАТО ТЕАТЪР НА ВНУШЕНИЕТО

В българския политически театър вече се е оформил особен жанр: взаимното сезиране като форма на публичен диалог. Едни подават сигнал до ГДБОП за предполагаемо влияние и обществени поръчки, други — до прокуратурата за клевета и манипулации. Така правовата държава постепенно започва да прилича на процесуален ping-pong, в който институциите се използват не толкова за установяване на истината, колкото за производство на внушения с входящ номер и официален печат.

Това не е само ирония. Това е диагноза. Когато институцията се превърне в реторичен инструмент — когато сезирането замести аргумента, а входящият номер замести доказателството — правният ред не се нарушава открито. Той се инструментализира. Запазена е формата на законността, но е изпразнено нейното съдържание. Правото продължава да съществува като сцена, но пиесата, разигравана на нея, вече не е за истина. Тя е за позициониране.

Юридически ситуацията е почти елегантна в своята симетрия. Ако твърденията са верни — обществото има право да знае. Ако са неверни — законът познава клеветата по чл. 147 НК. Между двете обаче остава любимата българска сива зона: политическото подозрение, което не доказва нищо, но успява да внуши всичко. В тази зона живее не фактът, а неговата сянка. А именно сянката е политически най-оперативна — тя не подлежи на опровержение, защото никога не е твърдяла нещо достатъчно конкретно, за да бъде оборена. Правото е безсилно срещу онова, което не е казано — само внушено.

Карл Шмит е описал политическото като разграничение между приятел и враг. В съвременния български вариант разграничението е по-рафинирано: то е между този, срещу когото е подаден сигнал, и този, който го е подал. Не приятел и враг в класическия смисъл, а обвинен и обвинител, чиито роли са взаимозаменяеми и периодично се разменят. Политическата борба се е преместила от полето на програмата в полето на процедурата. Победата вече не се търси в убеждаването, а в инициирането.

Особено живописен е вече почти ритуалният маршрут „Дубай → обществени поръчки → ГДБОП → прокуратура", който в местния политически фолклор функционира като самостоятелен жанр с ясна наративна структура. Не е нужно дори обвинение — достатъчно е правилните думи да бъдат наредени в правилната последователност, за да започне общественото въображение само да довършва обвинителния акт. Топосите са фиксирани: Дубай не е географско понятие, а морална категория. Обществената поръчка не е правен инструмент, а символ на корупция. ГДБОП не е разследващ орган, а заглавие. Достатъчно е тяхното съседство в изречението, за да произведат ефекта на присъда без процес.

Тук Мишел Фуко би разпознал механизъм на производство на истина чрез властова операция: не чрез доказателства, а чрез режим на видимост. Това, което е достатъчно видимо — достатъчно повторено, достатъчно официализирано с входящ номер — придобива статут на действително. Не защото е вярно, а защото е институционално произведено. Сигналът до ГДБОП не е правен акт в класическия смисъл. Той е реторична операция, облечена в процесуална форма — и тъкмо процесуалната форма е онова, което го прави убедителен.

В дълбочина наблюдаваме феномен, който може да бъде наречен деградация на политическата реч до криминализъм. В зрялата демокрация политическото противопоставяне се води чрез програми, аргументи и конкурентни визии за общото благо. В описания модел речта е напуснала полето на убеждението и се е установила в полето на обвинението. Не „имам по-добра програма", а „срещу теб е подаден сигнал". Тази замяна не е дребна. Тя е симптом на дълбока ерозия на самия политически разум — на онази способност за публично аргументиране, без която демокрацията е само процедура без смисъл.

Еманюел Левинас би поставил въпроса още по-фундаментално: политиката като отношение между лица предполага признаване на другия като носител на достойнство — дори когато е противник. Когато политическото противопоставяне се инструментализира чрез правната машинария не за установяване на истина, а за производство на внушение, другият вече не е политически опонент. Той е обект на деструктивна операция. Институцията е превърната в оръжие срещу лицето, а не в защита на общото.

Богословската традиция добавя измерение, което правният и политологичният анализ рядко достигат. В православното разбиране за справедливостта лъжесвидетелството — в широкия му смисъл на съзнателно произвеждане на невярно внушение срещу ближния — е тежко нравствено нарушение, насочено не само срещу конкретния човек, но срещу самия ред на истината в общността. Деветата заповед забранява не само пряката лъжа, но и онова, което съвременният правен език би нарекъл манипулативно внушение: полуистината, преднамереното съседство, изречението, конструирано да внуши, без да твърди. Когато тази практика намери процесуална форма и институционален адрес, тя не бива освободена от нравствената си тежест. Тя я натоварва допълнително — защото към моралното нарушение добавя и институционалното му освещаване.

Междувременно гражданите отново са поканени да избират не между управленски визии и политически програми, а между конкуриращи се версии на наказателноправен сценарий. Изборният бюлетин постепенно се е превърнал в съдебна присъда, гласувана без процес и без доказателства. Демократичният акт — в своята дълбинна форма акт на участие в общото самоуправление — е подменен с избор между два обвинителни разказа.

Именно тук се проявява екзистенциалното измерение на проблема. Гражданинът в този модел не е субект на политически избор в смисъла на Хана Аренд — активен участник в пространството на публичното действие, конституиращ общото чрез своя глас. Той е зрител на процесуален спектакъл, поканен да избере коя версия на криминалния разказ е по-убедителна. Политическото пространство — онова vita activa, в което свободните хора се явяват един пред друг и действат заедно — е свито до съдебна зала без процес.

Държавата може и да буксува институционално в почти всяко измерение, в което гражданинът очаква функционираща публична власт — здравеопазване, инфраструктура, образование, съдебна реформа. Но политическата криминалистика у нас продължава да се развива с впечатляваща продуктивност и неотслабваща енергия. Институциите са претоварени с реални проблеми и недостатъчни за тяхното разрешаване. За производството на внушения обаче капацитетът изглежда неограничен.

Въпросът, който остава накрая, не е процесуален. Той е политически и нравствен едновременно: докога обществото ще приема, че политиката се прави с входящи номера, а не с идеи? Докога ще толерира замяната на програмата с обвинението, на дебата — с доноса, на убеждението — с внушението?

Защото правовата държава не е застрашена само от онези, които нарушават закона. Тя е застрашена и от онези, които го употребяват — формално коректно, с всички необходими печати — за цели, които нямат нищо общо с истината.

Лалю Метев, пр. юр., 22 май 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.