От инфлацията на трансцендентното към рефункционализацията на символа

Има речи, които убеждават. Има речи, които вълнуват. И има речи, които очевидно са решили да надхвърлят скромната функция на словото и да поемат по по-висока мисия: да бъдат едновременно философия, откровение, педагогика и историческа съдба. Словото на Людмила Живкова при откриването на Международната детска асамблея „Знаме на мира“ принадлежи именно към тази последна категория. То не е просто висок стил — то е стил, който е загубил последната си връзка с мярката.

В текста са натрупани почти всички възможни абсолюти: красота, истина, мъдрост, светлина, творчество, хармония, космос, бъдеще, еволюция и, разбира се, Вечността — винаги с главна буква, сякаш малката не би издържала тежестта. Поотделно тези думи са напълно легитимни. Събрани накуп и поднесени с постоянството на литургичен припев, те започват да звучат не като смисъл, а като словесна инфлация. Колкото повече възвишеност се излива, толкова по-евтино започва да струва самото възвишено.

Текстът е и своеобразен хибрид от няколко различни езика, които тук не се срещат, за да се обогатят, а за да се размажат един в друг. Имаме официозна социалистическа риторика с нейните „народен труд“, „братство“ и „историческа мисия“. Имаме квазимистичен универсализъм, който превръща света в космическа еволюция и човечеството в духовен проект. Имаме романтико-утопична проповед за детето като морален абсолют. И имаме псевдопоетичен символизъм, при който метафорите не помагат да разберем нещо по-добре, а по-скоро прикриват факта, че мисълта вече е изчерпала горивото си.

Резултатът е нещо, което трудно може да се нарече с нормално литературно име. Не е партия, не е поема, не е молитва, не е есе. По-скоро е идеологически мистицизъм, изречен с административен патос и поднесен като държавна еклера. Парадоксът е, че колкото по-високо се издига речта, толкова по-ясно се вижда колко е натежала.

Разбира се, лесно е да се усмихнем. Текстът сам си подава поводи. Медът е кехлибарен, защото е споен от радостта на народния труд. Децата са „каменари на нови руди“. Дрехата на бъдещето блести в „звънтящия трепет на седемладната хармония на Вечността“. След няколко такива образа човек започва да се пита дали не е попаднал в наръчник по космически строеж, писан от човек, който е решил да замени римата с партийна мисия.

Но ако се смеем твърде бързо, изпускаме по-интересното: защо властта започва да говори така? Отговорът е по-малко смешен от самата реч. Когато политическата система загуби способността да убеждава с аргумент, резултат или авторитет, тя започва да компенсира с възвишеност. Не описва действителността, а произвежда усещане за неизбежна правота. Не разговаря с разума, а се обръща към нуждата от смисъл — а нуждата от смисъл винаги е по-слаба врата, през която идеологията влиза с най-малко съпротива.

И тук, за съжаление, речта работи. Не защото е убедителна в строгия смисъл, а защото използва реални човешки копнежи: за красота, за порядък, за бъдеще, за деца, за по-добър свят. Пред дете, произнесена на живо, при ритуал и тържество, подобна словесна машина може да действа по-силно, отколкото изглежда на хартия. Ораторският театър има свои собствени закони, а те невинаги са приятелски настроени към здравия разум.

По-интересният проблем е друг: какво се случва, когато искреността няма чувство за мярка? В Живкова вероятно е имало и истинска вяра — в изкуството, в детството, в културата като морална сила. Но когато тази вяра бъде изказана без вътрешен спирачник, тя започва да звучи като постановка. Не защото е фалшива, а защото е прекалена. И именно в това е трагикомедията на текста: той не е циничен, а безгранично сериозен. А понякога прекалената сериозност е най-сигурният път към словесната нелепост.

В крайна сметка това слово е интересно не като образец, а като симптом. То показва един исторически момент, в който властта е решила да говори едновременно като философ, пророк, педагог и поет — и понякога дори е успявала, но без редактор и без мярка. Резултатът не е нито чиста поезия, нито чиста политика, нито чиста лудост. Той е по-особен: официален текст, достигнал границата на езика и продължил отвъд нея в зоната, където възвишеното вече не издига, а инфлира.

И точно там започва истинската инфлация на трансцендентното.

Асамблеята „Знаме на мира“ от късния социализъм не е била просто културно събитие, а част от по-широк режим на символна политика, културна дипломация и естетизирана легитимация. Тя е функционирала едновременно като идеологически и културен проект, тясно свързан със специфичната логика на социалистическия интернационализъм. През 2026 същият символ вече не действа в този контекст, а в логиката на европейска видимост, публична памет и културен маркетинг. Следователно не става дума за реставрация, а за пренареждане на употребата.

Същественото е, че символът остава разпознаваем, но сменя своята властова граматика. Думи като „мир“, „детски глас“, „единство“, „творчество“ и „красота“ притежават достатъчна универсалност, за да преминават през различни исторически режими, без веднага да губят публична валидност. Но валидност не означава идентичност на смисъла. В късния социализъм тези знаци обслужват морално-естетически универсализъм, чрез който режимът артикулира собствена претенция за хуманност. В новия контекст те могат да легитимират културна политика чрез европейска съвместимост, soft power и носталгично разпознаване. Това е типичен случай на символна конверсия: формата се запазва, докато политическата ѝ употреба се пренастройва.

По-точно е да говорим не за възраждане, а за постидеологическо рециклиране на памет. Съвременната културна политика рядко връща старите идеологии в тяхната първоначална цялост; по-често тя извлича техните емоционално ефективни и визуално силни форми, отделя ги от доктриналната им рамка и ги въвежда отново в публично обращение като „културно наследство“. В този смисъл „Знаме на мира“ престава да бъде социалистически международистки проект и започва да функционира като знак за модерна, отворена и миролюбива държава. Разликата между реставрация и рефункционализация е решаваща: при първата се връща старият смисъл; при втората се запазва формата, но се сменя режимът на употреба.

Тук се открива и по-дълбокият парадокс на късносоциалистическата символика: езикът се издига до Вечността, за да остане накрая удобен носител на публична употреба. Затова „Знаме на мира“ не е толкова завръщане на едно минало, колкото негово пренастройване — от социалистически универсализъм към постидеологическа културна видимост, при която формата остава същата, а смисълът сменя собственика си.

„Знаме на мира“: памет, а не протокол

Министърът на културата Евтим Милошев заяви, че е „щастлив“, задето Асамблея „Знаме на мира“ се възражда в един „несигурен глобален свят“. Това е вярно констативно изречение, но около него стои много по-тежка история – такава, която не се побира в протоколни фрази и усмихнати снимки при „Камбаните“. Монументът там не е просто красиво място за събития; той е сгъстена памет за един мащабен културно-политически експеримент от късния социализъм, белязан от безумните идеи и неистови амбиции на една диктаторска щерка.

Международното детско движение „Знаме на мира“, създадено през 1979 г., събира хиляди деца от десетки държави с претенцията да превърне изкуството и творчеството в език на мира. Камбаните от над 100 държави, събрани в монумента, са не просто „силен знак за детския глас“, а свидетелство за начин, по който българската държава тогава се опитва да говори с останалия свят, да демонстрира културна мисия и морално лидерство. Да сведем всичко това до празнична рамка за „талантливи деца“ и дежурни пожелания за „мечти и дисциплина“ означава да изпуснем и сложността, и риска, и противоречията, вписани в този проект.

Фактът, че днес традицията се възстановява от Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“, ръководена от Евгения Живкова, не е неутрална подробност, а мост между миналото и настоящето, който задава въпроси – не само за културната памет, но и за приемствеността в българските елити. Когато повторим мотото „Единство, творчество, красота“, трябва да сме наясно какво точно единство имаме предвид, какво творчество насърчаваме и чия красота легитимираме. В противен случай рискуваме „Знаме на мира“ да се превърне отново не в пространство за критично съзнание и детско въображение, а в удобен фон за речи – едно красиво, но обеззвучено ехо от миналото.

Църквата между свидетелство и разтваряне

Асамблея „Знаме на мира“ днес се възражда не като невинен празник на детството, а като симптом на една упорита носталгия по културните спектакли на късния комунизъм. Проблемът не е в самите деца, нито в жеста на международно общуване чрез изкуство, а в това, че подобни инициативи тогава бяха организирани като контролирана сцена на режима — с подбрани участници, режисирана „спонтанност“ и идеологически украсен образ на една власт, която искаше да изглежда просветена, докато системно обезличаваше свободата. Затова днешното „възстановяване“ лесно може да се превърне в историческа пародия: реставрация не на смисъл, а на маниер, не на памет, а на декор. А когато паметта се подменя с ретро-естетика, получаваме не възраждане, а симулация на миналото, в което тоталитарната фасада отново се опитва да мине за добродетел.

По повод на присъствието на духовно лице в обкръжението на събитие, свързано със същата тази асамблея, възниква въпрос, който надхвърля конкретния протоколен жест и докосва самата съвест на църковното свидетелство. Не става дума единствено за лична преценка, нито за политическа чувствителност, а за границите, в които Църквата може да присъства в света, без да престане да бъде Църква. Защото Църквата не е просто институция сред други институции, а Тяло Христово, призвано да свидетелства за Истината не чрез двусмислие, а чрез яснота; не чрез религиозна разтвореност, а чрез евхаристийна и догматическа цялост.

В този смисъл участието на духовник в среда, натоварена със символиката на комунистическия проект и с идеята за религиозен синкретизъм, не може да бъде разглеждано като неутрален акт. Публичните жестове в църковния живот никога не са само „жестове“. Те имат духовно значение, педагогическа тежест и есхатологичен отзвук. Когато Църквата мълчаливо или изрично застава редом до структури и символи, свързани с режим, който исторически е проявил враждебност към вярата, тя рискува не просто да разколебае външния наблюдател, а да внесе вътрешна неяснота в съзнанието на вярващите. А неяснотата в църковния живот е винаги опасна, защото размива различието между свидетелство и приспособяване.

Особено проблематична е идеята за религиозния синкретизъм, ако той се представя не като диалог, а като размиване на различията. Междурелигиозният разговор е възможен и дори необходим там, където съществува искрено уважение към другия и ясно съзнание за собствената истина. Но диалогът не е сливане, а среща. Той предполага лице, а не безлична смесица; свидетелство, а не обезличаване; разпознаване на граници, а не тяхното премахване. В противен случай мирът престава да бъде плод на помирение и се превръща в емоционален консенсус без истина — удобен, мек, но духовно безплътен.

А християнският мир не е такъв. Той не е резултат от премахването на различията, а от помирението в Истината. Бог не ни е примирил чрез абстрактна религиозна доброжелателност, а чрез Въплъщението, Кръста и Възкресението. Мирът е дар Божий именно защото е дар, даден в Христос. Затова всяка форма на „мир“, която иска да мине без Христос, неизбежно се оказва мир без съдържание, без спасение и без кръст. Той е мир на психологическа разтегнатост, но не и на преображение.

Оттук и възражението срещу поставянето и освещаването на камбана от името на Св. Синод в подобен контекст придобива по-дълбок смисъл. Камбаната в църковната традиция не е просто метален предмет, нито само знак за церемония. Тя е глас на призив, зов към молитва, памет за Небето, свидетелство за присъствието на Божия народ в света. Когато този знак бъде въведен в среда, която символически размива православната идентичност, възниква въпросът дали знакът остава верен на своя извор или се превръща в декоративна част от по-широк идеологически спектакъл. Не всичко, което е осветено, остава непременно свидетелство; понякога осветеното е именно онова, което е поставено в двусмислен контекст и така е лишено от част от своята изповедна яснота.

Тук се докосваме до една по-обща и болезнена истина: Църквата може да бъде изкушавана не само от открито гонение, но и от привидна почит. Има форми на публична благосклонност, които са по-опасни от враждата, защото не преследват, а обезоръжават. Те не разрушават отвън, а приучават отвътре към двусмислие, към съгласие без изповед, към присъствие без граница. Именно срещу това стои християнската будност. Защото да бъдеш в света не означава да се разтвориш в неговите символи; да служиш на човека не означава да се откажеш от истината; а да свидетелстваш за мира не означава да приемеш всяко смесване за примирение.

Архимандрит Никанор уточнява: „Към Евгения Живкова претенции нямам. Напълно човешко е човек да почита паметта на майка си и да търси приемственост с нейното дело — в това има и дълг, и лична почтеност. Но присъствието на духовен представител в подобен контекст вече поставя друг въпрос. Защото тук не става дума за невинна културна инициатива, а за символ, натоварен с паметта на един тоталитарен проект с ясно идеологическо и окултно-синкретично измерение. Именно затова подобно участие звучи неуместно и трудно може да бъде прието без възражение.“

В този хоризонт възмущението на архимандрит Никанор може да бъде прочетено не само като остра реакция, а като симптом на по-дълбока църковна тревога: тревога от това дали православното съзнание не започва да привиква към компромиси, които изглеждат дребни, но в духовен план са съществени. Защото големите отстъпления често не започват с шумни декларации, а с малки жестове, приети като „нормални“, „възпитани“, „диалогични“. И точно тогава Църквата е длъжна да си спомни, че нейната първа отговорност не е да бъде приемлива, а да бъде вярна.

Затова и въпросът тук не е за една камбана, нито само за едно събитие. Въпросът е дали православното свидетелство ще остане ясно, или ще бъде разтворено в езика на общата символика; дали Църквата ще различава между среща и сливане; между уважение и легитимация; между мир и безобидност. А в дълбок екзистенциален план въпросът е още по-остър: може ли човек да бъде едновременно верен на Христос и спокоен в среда, която обезличава самата възможност за изповед? Тъкмо тук се разкрива драмата на съвременния църковен живот — не в липсата на жестове, а в риска жестовете да загубят изповедната си тежест.

И ако трябва да се каже всичко това в една по-кратка, но точна формула, тя би била следната: Църквата може да разговаря с всички, но не може да се саморазтвори в никого; може да благославя човека, но не и да благославя духовното неразличаване; може да търси мир, но не и на цената на Истината. Именно тук, и само тук, се измерва границата между църковна мъдрост и църковно самоотстъпление.

Лалю Метев, 31 май 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.

Съюзът за закрила на децата в България е учреден на 14 юни 1925 г. по инициатива на проф. д-р Стефан Ватев, с активното участие на княгиня Евдокия и Констанца Ляпчева. Организацията бързо става член на Международния съюз за закрила на децата в Женева и въвежда у нас модерни европейски практики в областта на детското здраве и социалната политика: здравно-съвещателни станции, ученически трапезарии, летни колонии, млечни кухни и домове за сираци. По устав Съюзът се грижи за всестранното физическо и духовно развитие на детето и координира благотворителните инициативи в страната, финансирайки дейността си почти изцяло чрез дарения и обществени начала. В този контекст особено място заемат безкористните дарители от типа на Дора и Лалю Метеви, както и духовни личности като митрополит Михаил, които с личния си пример утвърждават разбирането за детето като ценност, споделена от държавата, обществото и Църквата. След 1951 г. организацията е закрита и дейността й е одържавена, а традицията на свободното гражданско и църковно участие в закрилата на децата е заменена от централизирана, идеологически подчинена система.