Улицата и нейните мъртви

За паметта, иронията и символните войни в публичното пространство

Иван Стамболов не е предложил да преименуват улица. Той е написал изречение. И изречението е произвело нещо, което прилича на истина за обществото — не за улицата.

„Удобен момент да се реши спорът с името на ул. „Граф Игнатиев"."

Почти нищо не е казано. Асоциацията е оставена на читателя. А читателят — в зависимост от предразсъдъците, политическата принадлежност и чувствителността си — е произвел различни, понякога взаимно изключващи се прочити на едно и също изречение. Някои са се засмели. Някои са се разгневили. Трети не са разбрали нищо.

Стамболов е наблюдавал. И вероятно е научил повече за своите читатели, отколкото те за него.

I. Улицата като огледало

Имената на улиците не са просто ориентири в пространството. Те са публични завещания: решения на едно поколение към следващото относно това кои фигури заслужават постоянно присъствие в ежедневния живот на гражданите. Всеки, който всяка сутрин минава по ул. „Граф Игнатиев", произнася — без да знае, дори без да иска — едно историческо съждение.

В това е и проблемът.

Защото историческите съждения не са политически неутрални. Имената на улиците носят в себе си идеологически заряд, натрупан с десетилетия. Пренаречеш ли улицата — изтриваш не само една история, а и физическата памет на всеки, за когото тя е свързана с детство, дом, работа, любов. В този смисъл преименуването е акт на символно насилие, независимо в каква посока се извършва. То замества едно олицетворение с друго, без да попита онези, за чиито стъпки улица е съществувала без никаква идеология.

И именно тук иронията на Стамболов е точна: не защото намеква нещо конкретно за Игнатиев или за Дилов, а защото разкрива механизма — бързото превръщане на скръбта в институционален жест, на жалеенето в процедура, на смъртта в символен ресурс.

II. Смъртта като политическа суровина

Любен Дилов-син умира на 2 юни 2026 г. На 9 юни — след едва седем дни — вече е внесено предложение за посмъртно почетно гражданство.

Седем дни.

В православната традиция на седмия ден душата е все още в пространството между световете. Погребалните молитви на третия, деветия и четиридесетия ден имат точен богословски смисъл: те маркират етапите на прехода, в който живите и мъртвите са все още в диалог. Църквата предписва мярка на траура именно защото знае, че скръбта има свое собствено времетраене и не може да бъде ускорена с административни решения.

Политика обаче не търпи паузи.

Тук не говорим за лоши намерения. Нито за лицемерие. Говорим за нещо по-дълбоко и по-тревожно: за системна неспособност на публичното пространство да задържи тишината, необходима за истинска скръб. Веднага щом човек умре, машинерията на символния капитализъм се задейства: некролози, изявления, предложения, инициативи, именувания. Мъртвецът е вписан в системата, преди тялото да е изстинало.

В екзистенциален смисъл това е отказ от смъртта като събитие. Смъртта е редуцирана до суровина за производство на обществени символи. Тя е трансформирана от екзистенциален катаклизъм в административна процедура. И точно в тази редукция личи нещо от духовната болест на епохата: неспособността да се изправи пред края без незабавно да го инструментализира.

Стамболов иронизира не Дилов, нито милиционеркомунягите от ГЕРБ. Той иронизира темпото — онова непоносимо ускорение, при което дори смъртта не получава правото на своето собствено мълчание.

III. Спорът за Игнатиев: паметта като поле на конфликт

Но под иронията за темпото стои и по-стар, по-дълбок спор.

Улица „Граф Игнатиев" е символично натоварена с конкретна историческа дилема: как да се мисли руската роля в Освобождението на България? Николай Павлович Игнатиев е бил дипломат, допринесъл за Санстефанския договор от 1878 г. Той е и представител на руската имперска политика, чиито цели далеч не са съвпадали изцяло с интересите на освобождаваното население.

Двете истини не се изключват. Но в публичния дебат те рядко съжителстват. По-лесно е да изберем едната и да наречем другата „пропаганда".

Тази невъзможност за двойното гледане — за способността да се признае историческата многопластовост — е може би най-дълбоката народопсихологическа слабост в отношението ни към миналото. Ние търсим от историята не сложност, а ориентация. Искаме ясни лоши и ясни добри, ясни врагове и ясни спасители. Когато тази ясност е заплашена, реагираме с тревога.

Улицата не е виновна за това. Но тя носи тревогата като топоним.

Именно затова всеки опит за преименуване незабавно произвежда конфликт, несъразмерен с практическото значение на въпроса. Защото не се спори за улицата. Спори се за версията на миналото, която обществото ще сложи в основите на настоящето си. Спорът е еклисиологичен в дълбокия смисъл — за това коя е легитимната традиция, от която се наследяваме.

В този смисъл въпросът не е просто кое име ще бъде изписано върху табела, а какъв нравствен образ на паметта сме готови да утвърдим в публичното пространство. Ако то трябва да носи знак, който не разделя с конюнктурна острота, а обединява с духовна мярка, тогава естествено се откроява фигурата на митрополит Михаил Доростолски и Червенски — архиерей, просветител и обществен деец, в чието дело вярата, образованието и милосърдието се съчетават с онази тиха историческа стойност, която не търси шумна видимост, а остава.

IV. Коментарите като социален рентгенов лъч

В коментарите под публикацията трите групи реагиращи са по-интересни от самото предложение.

Първите — онези, схванали иронията — са навлезели в пространството на реторическата игра и са играли в нея. Те разпознават мета-нивото: не говори се за улицата, говори се за говоренето за улицата. Това е необходимо критично съзнание за начина, по който символните войни се водят.

Вторите — онези, приели съобщението буквално — са отговорили с пряко политическо мнение по въпрос, който не е бил зададен. Те демонстрират онова, което в семиотиката се описва като проективна рецепция: текстът е приет като огледало на предварително изградените убеждения на читателя. Те не четат Стамболов — те четат себе си в него.

Третите — онези, намерили инициативата неуместна — са реагирали с единствения аргумент, устоял на иронията: мярата на времето. Техният инстинкт не е политически, а антропологически. Те усещат, че нещо е нарушено в реда на нещата — в реда, при който смъртта получава своето, преди обществото да я управлява.

Всяка от трите групи е права в своето — и пропуска нещо съществено от другите две. Заедно те образуват пълната карта на публичното реагиране на символни събития в България: ирония, проекция и интуитивно чувство за мяра — три инструмента, рядко употребявани едновременно от едни и същи хора.

V. Паметта като структурен принцип

В по-широкия план, публичните спорове около имена, звания и паметници не са случайни флуктуации. Те са симптоми на структурна неразрешеност в отношението на обществото към собственото си минало.

Едно общество с жива и интегрирана историческа памет не спори непрекъснато за имена на улици. То е намерило начин да носи своята сложност без нуждата да я редуцира до символни победи. При него паметта е структурен принцип — нещо, организиращо настоящето, а не само украшение за паметни дни.

В България тази интеграция е хронично незавършена. Причините са исторически и добре познати: 1944 г. като разломна точка в приемствеността; десетилетията на официозна историческа памет, произвела едновременно принудително единомислие и дълбоко недоверие; прекъсването на елитите и родовите нишки; постсоциалистическото преосмисляне, останало незавършено и засипано от нови слоеве политическа употреба.

Резултатът е общество, при което всяко ново именуване е и поле на война, защото паметта не е споделена — тя е оспорвана. Всеки паметник е нечия победа и нечия загуба. Всяка улица е нечий символен завет и нечия символна провокация.

Иронията на Стамболов е точна именно защото разкрива тази война — не директно, а чрез отразяването й в реакциите на самите участници.

VI. Когато мъртвите стават символи

Показателно е, че в същите дни президентството „проучва дали е редно“ да връчи посмъртно орден „Стара планина“ на нашия Христо Ботев по повод 150-годишнината от гибелта му, възлагайки на университетски професор да напише становище дали поетът и революционер „покрива критериите“ на отличието.

Инициативата идва от 16-годишен ученик, който искрено вярва, че най-голямото, което държавата може да направи за Ботев, е да го нареди до носители като Лили Иванова, Стефан Данаилов, Любомир Левчев, Антон Дончев, Муамар Кадафи, Тодор Батков и Христо Друмев — все фигури, събрани под общия знаменател на една и съща изтъркана по комунистически ламаринена звезда.

В тази картина несъответствието е очевидно: не братовчеда Ботев има нужда от ордена, а орденът от Ботев. Но машината на символния капитализъм работи по обратната логика — не отличията се издигат до висотата на героите, а героите се принизяват до мярката на отличията.

VII. Любен Дилов-син и правото на мъртвия

Нека накрая кажем и онова, което не бива да се изгуби сред анализа.

Любен Дилов-син/червен беше жив човек – с талант, работа, биография, приятели, противници, хумор и съдба. Остави след себе си телевизионни формати, публицистика, обществено присъствие и – по свидетелството на мнозина – една особена усмивка, малко по-иронична и малко по-мъдра от времето, в което живееше.

Дали заслужава званието „Почетен гражданин на София“ не е философски въпрос. Това е обществен и политически въпрос, на който Столичният общински съвет — съставен, както често се случва, от предимствено напористи провинциалисти с различна степен на връзка с духа и паметта на града — ще даде своя отговор.

Философският въпрос е друг.

Имаме ли като общество способността да жалеем, преди да именуваме?

Имаме ли способността да оставим мъртвия да бъде мъртъв за малко – не защото не заслужава памет, а защото самата памет има нужда от време, преди да се превърне в институция?

Православната логика на погребалните обреди не е суеверие. Тя е натрупана антропологическа мъдрост. Тя знае, че смъртта е събитие със собствен ритъм, собствено мълчание и собствено време. Преди да стане история, човекът трябва да бъде оплакан. Преди да стане символ, той трябва да остане човек.

Когато не позволим това, ние не правим услуга на мъртвия. Ние правим услуга на механизма на символната политика – онзи механизъм, който превръща дори скръбта в обществен ресурс, а всяка смърт – в повод за ново именуване.

Стамболов написа няколко думи.

Обществото написа останалото.

Едни прочетоха политика.
Други – идеология.
Трети – обида.
Четвърти – хумор.

Но под всички тези прочити остава един по-тих и по-труден въпрос:

Какво правим с мъртвите си?

Помним ли ги, защото продължават да присъстват в живота ни, или ги превръщаме в символи, за да не се срещаме с отсъствието им?

Всяка цивилизация се разпознава не само по начина, по който почита своите герои, а и по начина, по който допуска смъртта да остане смърт – преди да я превърне в паметник, улица, звание или аргумент.

Защото паметта не започва с паметника.

Не започва с улицата.

Не започва със званието.

Паметта започва с тишината.

А когато едно общество изгуби способността да мълчи пред своите мъртви, то постепенно изгубва и способността да разбира собственото си минало.

Тогава улиците остават.

Паметниците остават.

Званията остават.

Но живата памет си отива.

А историята винаги започва не от името върху табелата.

Историята започва от човека, когото още не сме престанали да оплакваме.

Лалю Метев, 10 юни 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.