ПРАВОСЛАВИЕТО И ГРАНИЦИТЕ НА ЦЪРКОВНАТА СОЛИДАРНОСТ

Изказването, че България би наложила вето върху евентуални европейски санкции срещу представители на Руската православна църква, защото Българската и Руската православна църква принадлежат към едно духовно семейство, поставя въпрос, който надхвърля конкретния дипломатически казус. Тук не става дума само за санкции, а за нещо по-дълбоко: може ли църковната принадлежност да служи като автоматично основание за политическа солидарност?

Отговорът е ясен: не.

Да, в еклисиологичен смисъл Българската и Руската православна църква принадлежат към едната, света, съборна и апостолска Църква. Но именно тук е границата. Църковното единство не може да се превръща в политическа безотговорност. Православието не е геополитически блок, а евхаристийното общение не поражда автоматична лоялност към държавни позиции.

Още по-опасно става, когато религиозният език започне да прикрива идеология. Дебатът около „Руския свят“ показва точно това: смесване на вяра, национална идентичност и държавна амбиция. Не случайно редица богослови виждат в тази концепция форма на етнофилетизъм — подчиняване на църковния живот на националния принцип, осъден още през 1872 г. Църквата престава да бъде вселенска, когато започне да говори преди всичко като инструмент на етноса или държавата.

Тук идва и най-тежкият въпрос: какво означава духовен авторитет, който не просто не осъжда войната в Украйна, а я оправдава и благославя? Ако една църковна фигура използва религиозен език за легитимиране на насилие, тя вече не стои само в рамките на богословието, а в полето на моралната отговорност.

Именно затова е лицемерно да се говори за защита на православието, когато става дума за санкции срещу човек, подкрепящ агресивна война, а същевременно да се мълчи за православните украинци — за убитите, прогонените, разорените семейства, разрушените градове. Украинците също са православни. Те също се молят на същия Бог. И именно срещу тях е насочена войната.

Затова спорът не е религиозен, а политически — и най-вече морален. Когато състраданието стига само до Москва, но не и до Киев, това вече не е вяра, а геополитическа селективност. Когато православието се използва като щит за политическа лоялност, то се превръща в идеология. А когато моралът започне да се измерва с география, той престава да бъде морал.

Истинската църковна солидарност не означава мълчание пред злото. Тя означава вярност към човека. Който иска да защитава православието, първо трябва да защити човешкия живот.

Расо под санкция: когато патриархът влиза в европейския дебат

Европа обича два жанра: декларациите за права и списъците със санкции. Дълго време те съществуваха в паралелни светове — единият принадлежеше на правозащитния и академичния език, другият на дипломацията и международната политика. В момента, в който възникна въпросът за евентуални санкции срещу патриарх Кирил, тези два свята се срещнаха. И Европа се изправи пред един труден въпрос: може ли религиозен водач да бъде обект на ограничителни мерки, когато неговите публични действия придобиват ясно политическо измерение?

На равнище принципи правната рамка изглежда ясна. Член 9 от Европейската конвенция за правата на човека и член 10 от Хартата на основните права на Европейския съюз защитават свободата на религията и свободното изповядване на вярата. Никой не може да бъде ограничаван заради своите убеждения или религиозна принадлежност.

Но европейското право прави и друго, не по-малко важно разграничение. Външните прояви на религията могат да бъдат ограничавани, когато това е необходимо за защита на обществения ред, сигурността или правата на други лица. Следователно въпросът не е какво вярва един духовник, а какви обществени и политически последици пораждат неговите публични действия и изявления.

Тук се намира и същинската граница. Вярата е защитена. Политическото действие — не винаги.

Патриарх Кирил се превърна в едно от най-разпознаваемите лица на онзи руски църковен дискурс, който интерпретира войната в Украйна чрез категориите на цивилизационното противопоставяне, духовната мисия и защитата на т.нар. „Руски свят“. Негови публични изявления бяха възприети от множество наблюдатели, държави и международни институции като форма на морална и духовна легитимация на военните действия.

Когато религиозният език започне да оправдава насилие или да придава сакрално значение на въоръжен конфликт, той неизбежно придобива и политическо измерение. Именно тук възниква правният въпрос: ако Европейският съюз налага ограничителни мерки спрямо политически дейци, държавни представители, пропагандни фигури и други лица, активно подкрепящи войната, допустимо ли е същият подход да бъде приложен и към религиозен лидер, когато неговата обществена роля надхвърля чисто пастирското служение?

Ако отговорът е отрицателен единствено поради духовния сан, тогава религиозното звание рискува да се превърне в своеобразен имунитет срещу обществена и политическа отговорност.

Именно тук обаче се появява европейската предпазливост. Санкцията срещу патриарх не би била просто юридическа мярка. Тя неизбежно носи силно символично значение и може да бъде възприета от милиони вярващи като атака срещу самата Църква. Подобна интерпретация лесно би могла да бъде използвана от политическата пропаганда като доказателство, че Западът воюва не с конкретни действия или политики, а с православието като такова.

Този риск е реален и не бива да бъде подценяван.

Но и обратният риск е не по-малко сериозен. Ако религиозното положение на даден духовник го поставя извън всякаква критична оценка на неговите публични действия, това означава, че духовният авторитет предоставя особена форма на политическа неприкосновеност. Подобно разбиране не защитава религията. То рискува да превърне религиозната институция в пространство, недостъпно за всякаква отговорност.

Тук стои и един по-дълбок въпрос, който не е само европейски или политически, а и вътрешноцърковен. До каква степен православните общности са готови да разграничат духовния авторитет от политическата лоялност? Колко далеч може да стигне една църковна институция в подкрепата или оправдаването на държавна политика, без да постави под съмнение собствената си пророческа мисия?

Религията сама по себе си не може да бъде обект на санкции. Вярата не подлежи на ограничителни мерки. Но когато религиозният авторитет се използва за оправдаване на политическо насилие или военна агресия, обществото неизбежно поставя въпроса за отговорността на онези, които използват духовното си положение за подобни цели.

Именно тук се намира пределът между свободата и злоупотребата.

В крайна сметка европейският дебат не е насочен срещу православието, литургията или църковната традиция. Той засяга един по-труден въпрос: може ли публичното участие в оправдаването на война да остане извън обсега на международната отговорност единствено поради това, че се извършва от лице в расо?

Ако Европа желае да бъде последователна в прилагането на собствените си принципи, тя трябва ясно да различава между вярата и политиката, между духовното служение и общественото влияние, между Църквата като носител на религиозна свобода и отделните личности, чиито публични действия подлежат на правна и морална оценка.

Защото въпросът в крайна сметка не е дали се санкционира православието. Въпросът е дали духовният авторитет може да бъде използван за оправдаване на война, без това да поражда отговорност.

А отговорът на този въпрос засяга не само Европа, а и самите религиозни общности, които са призвани да различават между свидетелството на вярата и употребата на вярата като инструмент на политиката.

Лалю Метев, пр. юр., 23 юни 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.

Ако откриете интересна за Вас тема, можете да я използвате, стига само да се позовавате на източника.

Тук специално повдигате интересни въпроси, по които на практика с почти никоя от тезите Ви не съм съгласен, но не това е най-важното, нали?

авраме престани да си коментираш сам
да си пиеш хапчетата редовно.
и да се хванеш да работиш