Не полетите. Правото.

Поредният спор за нечии полети всъщност отдавна не е авиационен казус. Самолетите са само повод. Истинският въпрос никога не е бил кой с кого е летял. Истинският въпрос е дали правото се движи с една и съща скорост към всички.

В правова държава маршрутът на един самолет не би трябвало сам по себе си да е обществена новина. Обществен интерес има тогава, когато възникне съмнението, че едни хора прелитат над закона, а други се препъват още на прага му. Именно там е проблемът. Не защото законът трябва да бъде шумен. А защото трябва да бъде еднакъв.

Затова и думите на проф. Екатерина Михайлова заслужават внимание: те връщат разговора от сензацията към принципа. Въпросът не е дали някой е пътувал с определено лице. Въпросът е дали съдия в Конституционния съд е длъжен да носи по-висок стандарт на публично поведение от останалите граждани. Отговорът на Конституцията е ясен. За такива длъжности се избират юристи с високи професионални и нравствени качества. Това не означава само отсъствие на престъпление. Означава доверие, независимост, безпристрастност и онази трудна публична убеденост, че съдията не само правораздава независимо, но и изглежда независим. Защото правосъдието живее не само чрез закона. То живее и чрез доверието.

Разбира се, тук има важно юридическо разграничение. Обвинението не е доказателство. Подозрението не е факт. Медийната публикация не е съдебен акт. Докато компетентният орган не установи фактите по надлежния ред, никой не може да бъде третиран като нарушител. Това е същността на презумпцията за невиновност. И тя защитава всички.

Но има и друга страна. Правото пита какво може да бъде доказано. Общественият морал пита какво е достойно. Тези две питaния не винаги съвпадат. Възможно е едно поведение да не нарушава закона и въпреки това да поражда основателно съмнение за независимостта на институцията. Възможно е и обратното — шумният скандал да се окаже напълно неоснователен. Ето защо зрелият конституционализъм изисква две добродетели едновременно: нетърпимост към действителното нарушение и въздържаност от прибързано осъждане.

Всъщност най-важният въпрос никога не са били полетите. По-важно е дали разследванията кацат на една и съща писта. Дали законът проверява всички с еднаква строгост. Дали институциите реагират еднакво бързо, независимо от името, властта или влиянието на човека срещу тях. Защото доверието в правосъдието не се руши само от корупция. То се руши и от усещането за двоен стандарт.

Между обвинението и истината винаги остава пространство. Между закона и доверието — също. То не се запълва с лозунги, нито с политически декларации, нито с медийни сензации. Запълва се само с еднакво прилагане на закона. За всички. Без изключения.

Ето защо темата никога не са били полетите. Темата е дали правото лети със същата скорост към всички. Защото когато гражданите започнат да вярват, че някои хора могат да летят над закона, а други неизменно остават под него, проблемът вече не е в един самолет. Проблемът е, че самото правосъдие започва да губи височина.

Лалю Метев, пр. юр., 5 юли 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.