ИСТИНАТА КАТО СВЕТОТАЙНСТВО НА СВОБОДАТА

Законът за досиетата не се нуждае от отстъпление, а от довършване

Публикацията на проф. Дилян Николчев поставя един изключително навременен и фундаментален въпрос, чийто смисъл далеч надхвърля съдбата на една държавна институция. Днешният обществен дебат не се отнася единствено до бъдещето на Комисията по досиетата, а до много по-дълбокия въпрос за отношението на демократична България към собствената ѝ историческа памет, към правото на обществото да познава механизмите на миналата власт и към отговорността на държавата да гарантира истината като основа на свободата.

Историята не е архивен склад на минали събития. Тя е нравствената памет на едно общество. Когато една демокрация отказва да разбере начина, по който е била деформирана от тоталитарната власт, тя не затваря страницата на миналото, а оставя недовършен разказ, който продължава да влияе върху настоящето.

Поради това настоящият момент не следва да бъде използван единствено за реактивна политическа защита на Комисията по досиетата. Той трябва да бъде превърнат в възможност за завършване на един законодателен процес, който повече от две десетилетия показа както своите значими постижения, така и необходимостта от усъвършенстване.

Ако демократичната парламентарна опозиция желае да предложи реална алтернатива на намеренията за ограничаване или прекратяване на дейността на Комисията, най-силният отговор би бил не само политическа декларация, а систематичен законопроект за изменение и допълнение на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.

Това би било израз не просто на политическа позиция, а на позитивното задължение на правовата държава да създава механизми за прозрачност, обществен контрол и историческа достоверност.

I. От формален към материален критерий за принадлежност

Преходът от формален към материален критерий за принадлежност към Държавна сигурност е едно от най-съществените условия законът да се доближи до историческата истина. Действащата уредба по правило свързва принадлежността с формалната регистрация като агент или сътрудник, но историческата практика показва, че репресивният апарат е функционирал и чрез много по-широк кръг от взаимодействия: доверени лица, кандидат-агенти, неформални информатори, „камерни“ агенти, лица, предоставяли сведения, помещения, логистика или друго съдействие, без непременно да бъдат заведени под изричен формален статут.

Именно тук чисто формалният критерий започва да изневерява на действителността. Той вижда архивния запис, но не винаги вижда реалното поведение; вижда регистрацията, но не и фактическата роля. Затова материалният критерий поставя в центъра не административната форма, а действителното участие — не как е бил записан човекът, а какво реално е извършвал в рамките на една система на контрол, зависимост и репресия. Така въпросът за принадлежността престава да бъде въпрос единствено на архивна квалификация и се превръща във въпрос на фактическа отговорност.

Подобен подход не означава разширяване на подозрението, а прецизиране на отговорността. Законът не бива да се задоволява с бюрократичната следа, ако тя не отразява реалността, но и не трябва да превръща всяко взаимодействие със службите в сътрудничество. Именно затова материалният критерий има смисъл само ако бъде съчетан с ясни дефиниции, съвкупна оценка на доказателствата, индивидуална преценка, право на защита и ефективен съдебен контрол. Демократичната държава разкрива истината чрез право, а не чрез публично заклеймяване.

В по-дълбок план тук става дума и за справедливост. Формалният запис може да липсва или да е бил манипулиран, но конкретното участие в една репресивна система остава нравствен факт. Закон, който се стреми да го улови не чрез общи етикети, а чрез внимателно доказана материална истина, служи едновременно на правото и на паметта. А там, където правото и паметта се срещат, обществото започва да лекува не само архивите си, но и собствената си съвест.

II. Етичните рискове от разширяването на критериите

Въвеждането на материален критерий е оправдано само ако бъде съпроводено с ясно съзнание за етичните рискове, които подобно разширяване неизбежно поражда. Най-същественият от тях е опасността понятието „принадлежност“ да се разтегне до такава степен, че да изгуби своята аналитична и нравствена точност. Ако всяко взаимодействие със службите бъде автоматично тълкувано като сътрудничество, тогава законът ще престане да различава доброволното участие от принудата, трайната ангажираност от еднократния контакт, съзнателното съдействие от поведението под натиск.

Тук законодателната предпазливост е не по-малко важна от самата решимост да се търси истината. Демократичната държава не може да допусне прикриването на реално сътрудничество зад формални или процедурни оправдания, но също така не бива да превръща историческата сложност в морален инвентар, в който всички различия се заличават. Ако критериите бъдат разширени без мярка, законът ще започне да наказва не действието, а самата близост до репресивната машина — независимо дали тя е била резултат от избор, страх, шантаж или оцеляване.

Затова е необходимо ясно разграничение между съзнателно и трайно сътрудничество, от една страна, и поведение, обусловено от заплаха, лагер, арест, професионален натиск или друга форма на принуда, от друга. Историческата справедливост изисква не механично разширяване на вината, а внимателна индивидуална преценка. В противен случай законът рискува да се превърне в нова форма на колективно подозрение, облечено в юридическа форма. А правото, ако иска да остане вярно на себе си, не бива да се задоволява с етикети там, където е длъжно да търси истина.

III. Сравнителен опит: Полша, Чехословакия и ГДР

Българският дебат за досиетата не е изолиран. Подобни въпроси са били решавани и в други посткомунистически общества, а техният опит предлага не готови рецепти, а важни ориентири. В Полша лустрационният модел от края на 90-те години поставя ударение върху съзнателното и тайно сътрудничество с органите на държавната сигурност. Там не е достатъчно само формалното вписване; решаващо значение има дали е налице реално, съзнателно и функционално участие в дейността на репресивния апарат. Тъкмо този акцент върху фактическото съдържание, а не само върху административната форма, прави полския опит особено полезен за българския дебат.

В Чехословакия и по-късно в Чехия също е възприет подход, при който значима роля има не само архивният статус, а и публичната прозрачност на участието в репресивните структури. Чешкият модел показва, че отварянето на архивите и ясното разграничаване на категориите в тях не са просто административни действия, а елемент от по-широк демократичен процес на самопознание. Законодателната яснота там има за цел не да произведе колективно обвинение, а да гарантира, че обществото няма да живее в сянката на недоизказаното.

В Германия, особено в контекста на достъпа до архивите на ЩАЗИ, се откроява друг важен акцент — значението на архивната прозрачност за жертвите, за обществения контрол и за историческата истина. Немският опит показва, че отварянето на архивите не е само технически акт, а морално-политическо решение, с което демокрацията отказва да остави репресивното минало в областта на неяснотата. Тук отново решаващ е не само формалният запис, а реалната функция на лицето в системата на наблюдение, натиск и зависимост.

Общият урок от тези примери е ясен: когато законът е достатъчно точен и процесуално защитен, той може да служи на истината, без да се превръща в инструмент на произвол. Но същите примери предупреждават и за обратното — че прекомерното разширяване на критериите, ако не бъде овладяно от правни граници и индивидуална преценка, може да породи нови разделения и да замени историческата отговорност с морална неяснота. Затова българският дебат следва да извлече от чуждия опит не механично копиране, а внимателен баланс между истина, справедливост и правна сигурност.

IV. Историческата истина и въпросът за починалите лица

Особено чувствителен е въпросът за публичното обявяване на принадлежност на лица, които са починали преди приключване на проверката. На пръв поглед тук се сблъскват два легитимни интереса: защитата на личната сфера и правото на обществото на историческа истина. Но когато става дума за хора, заемали високи държавни, политически, икономически или културни длъжности, общественият интерес не се погасява автоматично със смъртта им. Напротив, именно при такива личности историческата реконструкция изисква пълната картина на участниците, връзките и зависимостите, защото без нея миналото остава фрагментарно и податливо на удобни интерпретации.

Законът следва да намери справедлив баланс: да защити достойнството и интимната сфера, но да не превръща биологичния факт на смъртта в основание за скриване на обществено значими данни. Истината не може да бъде делена на „удобна“ и „неудобна“ според това дали дадено лице е живо или починало. Ако определени зависимости остават невидими единствено поради настъпването на смъртта, паметта става избирателна, а историческата картина — непълна. Така обществото рискува да запази видимостта на едни зависимости и да прикрие други, не защото фактите липсват, а защото правната уредба ги оставя извън публичния разказ.

В дълбок правен и нравствен смисъл тук се срещат паметта и отговорността. Покойникът не е процесуален субект, който може да упражни защита, но обществото остава носител на правото да познава собственото си минало. Разкриването на принадлежност не е насочено срещу личността като такава, а срещу мълчанието около системата, в която тя е участвала. Отказът от подобно знание не е проява на милост, а форма на историческо затъмнение. А едно общество не става по-справедливо, когато премълчава истината за мъртвите; то става по-зряло, когато има смелостта да назове фактите и да ги остави да говорят със собствената им тежест.

V. Доказателства, архиви и правна сигурност

Практиката на Комисията ясно показва, че действащата уредба се нуждае от по-прецизни правила относно доказателствената стойност на отделните архивни документи, начина на работа при унищожени или непълно запазени регистрационни масиви, допустимостта принадлежността да се установява чрез съвкупност от взаимно допълващи се доказателства, както и методологията за оценка на архивни материали и съпътстващи свидетелски данни. Това не е въпрос на разхлабване на стандартите, а на тяхното укрепване чрез по-ясна и предвидима правна рамка.

Историческата истина не се нуждае само от морална решимост, а и от юридическа дисциплина. Когато законът формулира по-точно кои документи имат самостоятелна тежест, как се преценяват липсващи или компрометирани архиви и как се съпоставят отделните индикатори за принадлежност, той не отслабва паметта, а я защитава от произвол, случайност и политическа интерпретация. В този смисъл Законът за досиетата е част от механизма на преходното правосъдие: той свързва наследството на репресията с изискванията на правовия ред в едно демократично общество.

Тъкмо затова доказателствата тук не са просто архивни листове. Те са носители на институционална памет и мост между миналото и справедливостта. Колкото по-ясни, последователни и публично проверими са правилата за оценка на архивите, толкова по-малко пространство остава за съмнение, за произвол и за манипулация. А в правото, както и в историята, яснотията е форма на справедливост.

VI. Независимост на институцията и защита от косвено обезсилване

Особено важно е да се изгради правна защита срещу всякакви опити един орган с ясно определена обществена функция да бъде обезсилван не пряко, а заобиколно — чрез преходни и заключителни разпоредби на несвързани закони, чрез бюджетни ограничения или чрез процедурни решения, които на пръв поглед изглеждат технически, но по същество променят самия смисъл на закона. В правовата държава подобни въпроси не се решават „между другото“; те изискват открит, специализиран и прозрачен законодателен дебат, в който предметът на промяната е ясно назован и аргументите са публично проверими.

Законът за досиетата е именно такъв специален закон и всяка негова промяна следва да бъде обсъждана пряко, а не чрез редакционни добавки в чужд нормативен акт. Когато една институция бъде ограничавана косвено, без формално да бъде отменена, възниква особен юридически и морален парадокс: правната рамка остава видимо непокътната, но нейното съдържание е изпразнено отвътре. Това е форма на нормативно заобикаляне, при която законът продължава да съществува като текст, но престава да действа като гаранция.

Затова независимостта на Комисията не бива да се разбира като привилегия на самата институция, а като защита на обществото. Тя съществува, за да може достъпът до историческата истина да не зависи от моментната политическа воля, от конюнктурно мнозинство или от удобството на деня. Ако тази независимост бъде заменена с „целесъобразност“, историята неизбежно ще започне да се отваря само когато е удобна и да се затваря, когато стане неудобна. А там, където миналото може да бъде включвано и изключвано според политическата температура, правото престава да бъде памет на свободата и се превръща в инструмент на забравата.

В по-дълбок смисъл тук става дума за самата нравствена устойчивост на държавата. Институциите не са само административни конструкции; те са носители на доверие, а доверието не търпи скрити обезсилвания. Затова защитата на Комисията е и защита на една основна демократична добродетел: публичната вярност към истината.

VII. Истината като основа на демократичната памет

Какво се случва с общество, което избира забравата пред познанието и удобното мълчание пред трудната истина? Отговорът е прост и тежък: то започва да губи свободата си, дори когато формално я има. Тоталитаризмът не е само политическа система — той е режим на контрол върху истината. Неговата цел е да подмени реалността с официален разказ, паметта с мълчание, а съвестта с подчинение.

Затова свободата не означава просто отсъствие на принуда. Тя е способността на човека и на обществото да живеят в истината. В Евангелието това е казано с пределна яснота: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32). Истината тук не е само информация, а събитие на преобразяване — път към метаноя, към промяна на ума, сърцето и волята. В този смисъл тя има почти светотайнствен характер: не е нещо, което просто притежаваме, а пространство, в което участваме.

Покаянието започва с назоваване на случилото се. Прошката не е забрава и не е прикриване на вината. Тя е възможна само след срещата с истината и след поемането на отговорност пред нея. Общество, което прескача истината в името на привидното спокойствие, не стига до помирение. То само отлага болката и предава неизлекуваните си рани на следващото поколение.

Екзистенциалният урок е ясен: човек не може да бъде свободен в лъжа, дори когато тя е удобна. Свободата изисква смелостта да се погледне реалността такава, каквато е била. А демократичната памет не е архив на укори, а морално пространство, в което една нация се учи да бъде свободна чрез истината, а не въпреки нея.

Заключение: закон за бъдещето, не за миналото

Законът за досиетата не е акт, обърнат към вчерашния ден, а инструмент, насочен към утрешния. Неговият смисъл не е да разцепи обществото на „минали“ и „настоящи“, а да освободи общия разговор от неизвестността, скритите зависимости и премълчаните истини. Той не е уредба за възмездие, а правна рамка за знание: форма, в която правото служи на паметта, а паметта – на свободата.

Зрялата демокрация не се познава по готовността да заглади трудните страници, а по способността да ги прочете докрай. Истината не е наказание; тя е условието, при което една нация може да възстанови доверието между хората и институциите, да укрепи правовия ред и да предаде на следващите поколения не наследство от мълчание, а наследство от свобода. В богословския хоризонт истината е не просто факт, а път и живот – пространство, в което човекът стои пред Бога и пред ближния без маска. В екзистенциален смисъл това означава: да бъдеш свободен е да имаш смелостта да живееш в реалността, а не в удобната заблуда.

Да се довърши Законът за досиетата означава не да се връщаме назад в плен на травмата, а да оставим миналото да говори, за да престане да шепне в сянка. Да позволим на фактите да разкажат своята история, за да може обществото да избира между забрава и помирение не по принуда, а по знание и по съвест. Свободата е невъзможна там, където истината е забранена или дозирана. А закон, който защитава правото да знаем, не е инструмент на разделение, а част от свещеното пространство на свободата – онова пространство, в което човешката памет, правото и надеждата за помирение се срещат и започват да лекуват заедно.

Истината не е удобство, а изпитание. Тя понякога разделя, но разделя само за да покаже къде свършва маската и къде започва отговорността. Законът за досиетата има смисъл не като жест към миналото, а като защита срещу бъдеща забрава — срещу онзи тих навик да приемаме мълчанието за помирение. Обществото не става по-свободно, когато не помни, а когато има куража да помни без страх и без лъжа. Затова правото да знаем не е политическа прищявка, а нравствена граница на всяка демокрация. Там, където истината е запазена, свободата има шанс да остане жива.

Лалю Метев, пр. юр., 21 юли 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.

За мен Законът за досиетата никога не е бил просто технически акт, свързан с архиви, списъци и институционални срокове. Той е закон за бъдещето. Не защото трябва да ни върне към старите конфликти, а защото ни помага да не ги повтаряме. Неговата истинска цел е да освободи обществения разговор от зависимостите на миналото, от скритите връзки и от онова удобно мълчание, което толкова често прилича на мир, но всъщност е само отлагана истина. Зрялата демокрация не се познава по това дали е готова да заглади трудните си страници, а по това дали има смелостта да ги прочете докрай. Истината не е наказание. Тя е условието, при което едно общество може да възстанови доверието между хората и институциите, да укрепи правовия ред и да остави след себе си не наследство от премълчаване, а наследство от свобода. В богословския смисъл истината не е просто съвкупност от факти; тя е път, по който човек стои открито пред Бога, пред другите и пред собствената си съвест. А в екзистенциален план това означава нещо просто и трудно: да бъдеш свободен е да имаш куража да живееш в реалността, а не в удобната заблуда. Да се довърши Законът за досиетата означава не да се връщаме назад с ожесточение, а да оставим миналото да говори, докато престане да ни преследва от сянка. Означава да дадем на фактите право да разкажат своята история, за да може обществото да избере между забрава и помирение не по принуда, а по знание и по съвест. Свободата е невъзможна там, където истината е забранена, дозирана или подменяна. А закон, който защитава правото да знаем, не разделя — той пази онова свещено пространство, в което паметта, правото и надеждата за помирение се срещат и започват да лекуват едно общество.