КОГАТО ВЛАСТТА ЗАГУБИ ЕЗИКА НА ДОВЕРИЕТО

Прозрачността при стратегическите решения като конституционно задължение и тест за държавата

I. Държавата между конституционната отговорност и кризисния PR

Въпросът за предоставянето на българското въздушно пространство и критична инфраструктура за съюзнически военни операции, както и процесът по промяна на собствеността върху стратегически активи като рафинерията „Лукойл Нефтохим Бургас“, не са изолирани казуси от текущия политически дневен ред. Те засягат самата сърцевина на държавността – националната сигурност, международноправния статус на Република България и конституционното задължение на публичните институции да упражняват властта отговорно, прозрачно и в съответствие с народния суверенитет.

В една демократична и правова държава фундаменталните решения не могат да бъдат обяснявани чрез импровизирани послания, медиен пиар или взаимно изключващи се политически narrative-и. Общественото доверие не е даденост, нито може да бъде изградено върху успокоителни риторични формули, режисирани символи и внушението, че гражданите „не разбират сложността на въпроса“ и следователно не заслужават пълната истина. То се изгражда върху яснота, проверими факти и последователност между думите и действията на властта.

Днес тревогата се поражда не само от самите решения, а от начина, по който те се комуникират. От една страна обществото е уверявано, че предоставянето на логистична подкрепа не означава участие във военни действия и не променя международноправния статут на България. От друга страна длъжностни лица признават, че подобни решения не са лишени от рискове. Между тези твърдения няма непременно логическо противоречие, но има очевидна нужда от прецизно, професионално и отговорно обяснение. Ако съществуват рискове, гражданите имат право да знаят какъв е техният характер, въз основа на какви експертни оценки са идентифицирани и какви конкретни мерки са предвидени за тяхното ограничаване.

Това право произтича не от любопитство, а от самата природа на демократичната държава. Конституционният принцип, че цялата държавна власт произтича от народа и се упражнява „в интерес на народа“, предполага информирано обществено мнение; а информираното мнение е невъзможно без достъп до последователна, достоверна и своевременна публична информация. Властта не може едновременно да очаква доверие и да заменя аргументацията с лозунги, омаловажаване или внушения за „профанността“ на обществото. Подобно отношение не укрепва държавността; то ерозира нейния морален авторитет.

Особено обезпокоително е, когато различни институционални представители говорят с различни гласове по една и съща тема: един омаловажава значението на решението, друг признава наличието на риск, трети говори за „деликатна ситуация“, четвърти настоява, че обществеността не разбира спецификата. Вместо единна държавна позиция възниква информационен шум; а там, където липсва яснота, неизбежно се поражда съмнение. В сферата на националната сигурност подобна комуникационна непоследователност не е просто управленски недостатък – тя се превръща в самостоятелен рисков фактор. Доверието е стратегически ресурс на всяка демократична държава. То не се изгражда чрез фотосесии и символични жестове, а чрез компетентност, институционална дисциплина и уважение към обществения разум.

Политическата комуникация не е театрална постановка, в която различните актьори импровизират върху разпадащ се сценарий. Тя е продължение на държавното управление чрез словото. А словото на държавата следва да бъде еднозначно, правдиво и съразмерено – така, както самата Конституция изисква властта да бъде упражнявана по прозрачен и отчетен начин.

II. Скритата власт над критичната инфраструктура: от формална към материална законосъобразност

Другият голям тест за езика на властта е свързан с разпореждането със стратегически активи. Продажбата на „Лукойл Нефтохим Бургас“ не може да бъде представяна като обикновена корпоративна сделка в рамките на обичайния търговски оборот. Тя представлява правно и икономически значимо решение, засягащо критична енергийна инфраструктура, устойчивостта на националната икономика и реалното упражняване на държавния суверенитет в сектор, който е пряко свързан с националната сигурност.

В този контекст прозрачността престава да бъде политическо обещание и се превръща в конституционно изискване. Държавната власт е длъжна да се упражнява в интерес на народа, в съответствие с принципите на правовата държава и защитата на националната сигурност. Когато предмет на придобиване е стратегически актив, държавата не може да се задоволи с формалното установяване на нов юридически собственик. Нейно задължение е да установи кой е действителният носител на икономическия контрол, откъде произхожда капиталът, как е структурирана собствеността по веригата, кой е крайният бенефициент и дали зад публично заявения инвеститор не стоят други, непрозрачни центрове на влияние.

Съвременната корпоративна практика показва, че собствеността често се разслоява чрез холдингови дружества, инвестиционни фондове, посредници и различни юрисдикции, така че формалният приобретател невинаги съвпада с фактическия носител на власт върху актива. Затова при сделки със стратегически активи не е достатъчно да бъде проверена валидността на договора и спазването на процедурните изисквания. Необходимо е да се приложи пълен правен, финансов и оперативен анализ – due diligence, насочен към: установяване на действителните собственици и крайния бенефициент; изясняване произхода на капитала и евентуалните санкционни, политически или криминални зависимости; анализ на веригите на суровинна логистика и доставки; оценка на вероятните геополитически и пазарни отражения.

Това не представлява ограничаване на свободната стопанска инициатива, а е упражняване на легитимната функция на държавата да защитава обществения интерес, да гарантира конкуренцията и да предотвратява концентрацията на скрита власт върху стратегически ресурси.

Тук ясно се проявява класическото разграничение между формална и материална законосъобразност. Една сделка може да отговаря на всички писани изисквания на закона и въпреки това да поражда сериозни рискове, ако оставя неразкрити зависимости, които засягат дългосрочните интереси на държавата. Ако след промяната на собствеността продължат да действат същите икономически вериги, същите маршрути на доставка и същите механизми на влияние, промяната може да се окаже предимно юридическа, но не и материална. Смяната на фирменото наименование или акционерната структура сама по себе си не означава промяна на модела на контрол, когато властта се упражнява по стария начин.

Собствеността върху стратегически актив никога не е само въпрос за притежание; тя е въпрос за власт. А властта, когато е скрита зад сложни корпоративни конструкции и непрозрачни сделки, постепенно се освобождава от обществена отчетност. Там, където липсва прозрачност, неизбежно възниква съмнението; а съмнението относно контрола върху жизненоважни отрасли ерозира доверието в институциите и поставя под въпрос самата легитимност на политическото управление.

Истината в този контекст не е чисто информационна категория. Тя е нравствена предпоставка за свободата и за справедливия обществен ред. Скритата икономическа власт неизбежно се стреми да се освободи от правила и контрол. Затова прозрачността при сделки със стратегически активи не е административен детайл, а принципен въпрос за съвместимостта между икономическо управление и демократична държава. Въпросът днес не е само кой ще придобие „Лукойл Нефтохим Бургас“, а дали българската държава ще прояви институционална зрялост и политическа воля да установи кой ще упражнява реалния контрол, при какви зависимости и в чий интерес.

III. Измерения на публичното слово

В своята най-дълбока метафизична същност въпросът за прозрачността и езика на властта е въпрос за съхранението на човешкото и общността.

Всяка власт се разпознава първо по езика, който използва. Когато езикът започне да губи вътрешната си логика, когато думите престанат да обозначават ясно действителността и започнат да я забулват, кризата престава да бъде само политическа или институционална – тя се превръща в криза на доверието, а оттам и в криза на самото общностно съжителство. Историята познава немалко примери, в които институциите са започвали да отслабват не защото са изгубили своята принуда, а защото са изгубили способността си да говорят убедително и последователно.

Проблема се проявява в правото на всеки човек да знае кой фактически определя условията на неговия живот. Свободата не се изчерпва с правото на избор между различни политически оферти. Тя е правото да познаваш онези, които упражняват власт, и да ги държиш отговорни. Всяка скрита и анонимна власт се стреми към безименност, защото безименността снема отговорността. Но демокрацията започва именно там, където властта има име, лице и ясни граници на компетентност. Там, където обществото не познава действителния носител на икономическа или политическа власт, свободният пазар постепенно се превръща в привидност, а политическата независимост – в крехка илюзия.

Словото никога не е било неутрален инструмент. То носи нравствена отговорност. Христовото предупреждение: „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а което е повече от това, е от лукавия“ (Мат. 5:37) съдържа не само духовен, но и дълбок обществен смисъл. Двусмислието, полуистината и институционалното мълчание са форми на духовна и социална деструкция. Евангелският текст: „Няма нищо скрито, което да не стане явно, нито потайно, което да не се узнае“ (Лука 8:17), формулира принцип, който надхвърля религиозния контекст: истината е условие за устойчив обществен ред.

В този хоризонт истината не е враг на държавното управление, нито препятствие пред инвестициите. Тя е най-здравата основа на доверието, без което няма нито устойчив пазар, нито легитимна държавност. Там, където властта свиква да говори с двусмислени формули, да прикрива съществените зависимости и да подменя общественото обсъждане с кризисен PR, се разрушава не само определена политическа конфигурация – разрушава се самият морален ред на общността.

IV. Истината като критерий за държавническа зрялост

Народът не очаква от своите управници безгрешност. Той очаква честност. Не очаква да не съществуват рискове, а те да бъдат назовавани открито и управлявани компетентно. Доверието между гражданите и държавата рядко се разрушава с един-единствен катастрофален акт; то се разпада постепенно – с всяко противоречиво изявление, с всяко непълно обяснение, с всяка подменена дума.

Настоящият момент е изпитание за това дали българската държавна власт ще продължи да се плъзга по наклонената плоскост на кризисния пиар и корпоративната анонимност, или ще прояви институционална зрялост да говори с езика на конституционната отговорност. Върховенството на правото се измерва не само със спазването на процедурите, а със способността на институциите да проникват отвъд привидността и да разкриват действителното съдържание на обществените отношения, да защитават суверенитета на страната от скрити зависимости и да осигуряват отчетност на онези, които реално упражняват власт.

Прозрачността при вземането на решения относно националната сигурност и критичната инфраструктура не е административен детайл или политически лукс. Тя е критерий за това дали Република България е зряла демократична държава, или формална територия, управлявана от сенки. Истинската сила на една демокрация се проявява тогава, когато тя има куража да направи видимо онова, което други предпочитат да остане скрито; когато законът не служи за легитимиране на непрозрачността, а за нейното преодоляване; когато публичното слово не се използва за прикриване, а за назоваване на истината.

В крайна сметка националната сигурност престава да бъде предмет на евтина реторика и се превръща в онова, което Конституцията изисква да бъде – общо благо, съхранявано чрез право, истина и институционално достойнство. Истинската прозрачност не започва с въпроса кой купува, а с отговора на въпроса кой всъщност ще управлява. Именно в този отговор се съдържа мярката за зрелостта на държавата, за силата на правото и за свободата на обществото.

Лалю Метев, пр. юр., 21 юли 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.