ОТ ФОРМАЛНАТА РЕГИСТРАЦИЯ КЪМ МАТЕРИАЛНАТА ИСТИНА

Защо Законът за досиетата трябва да възприеме материален критерий за принадлежност

По същество един от най-дълбоките въпроси, пред които днес е изправен Законът за досиетата, не е свързан със съдбата на една институция, а със самото разбиране за истината в правото. Той поставя на изпитание способността на демократичната държава да различава архивния факт от историческата действителност и формалното доказателство от реалното участие в репресивния механизъм на тоталитарната власт.

Дали принадлежността към Държавна сигурност следва да се извежда единствено от наличието на регистрационна следа, или преди всичко от действително осъщественото и надлежно доказано съдействие за функционирането на репресивния апарат? Това не е просто въпрос на законодателна техника. Това е въпрос за границите на историческата справедливост и за разбирането, че правото не служи на документите сами по себе си, а на истината, която те са призвани да разкрият.

В правовата държава формата има значение, но не е самоцел; тя е средство за достигане до материалната истина, а не нейна замяна. Затова и всяко законодателно решение следва да се стреми към възстановяване на пълната историческа картина чрез обективни, проверими и достатъчни доказателства, без да допуска нито произволно разширяване на отговорността, нито укриване на фактическото участие зад несъвършенствата на архивната регистрация. Само така законът може да изпълни своето предназначение – да бъде не архив на миналото, а инструмент на паметта, справедливостта и свободата.

Действащата законова уредба, по разбираеми исторически причини, поставя основния акцент върху формалната регистрация – наличието на лично или работно дело, регистрационен картон, псевдоним, декларация за сътрудничество или други официални архивни белези. Подобен подход е процесуално ясен и относително лесен за прилагане. Но неговото предимство постепенно се превръща и в негово най-съществено ограничение.

Репресивната система на Държавна сигурност никога не е функционирала единствено чрез лица, преминали през формализирана агентурна регистрация. Самите архивни документи свидетелстват, че значителна част от оперативната дейност е била осъществявана чрез доверени лица, кандидат-агенти, доброволни заявители, нещатни сътрудници, посредници, съдържатели на явочни квартири и други категории лица, които по различни причини не винаги са били вписвани в официалните регистри, но фактически са изпълнявали задачи в интерес на репресивния апарат.

Тъкмо тук формализмът започва да се разминава с историческата истина. Историята не поставя въпроса единствено как е бил регистриран даден човек, а каква е била неговата реална роля. Закон, който се ограничава единствено до административния статут, рискува да възпроизведе логиката на архивната случайност. Той вижда документа, но не винаги вижда действието; отчита регистрацията, но не винаги установява участието; установява формата, но не достига до съдържанието.

А именно съдържанието е онова, което интересува правото.

Защото принадлежността към една репресивна система не се определя от начина, по който администрацията е оформила документацията си, а от фактическото участие в упражняването на нейния контрол, принуда и наблюдение. Решаващото не е дали името присъства в определен регистър, а дали конкретното лице съзнателно е съдействало за функционирането на механизма на политическата репресия.

Ето защо преходът към материален критерий не представлява разширяване на подозрението, а прецизиране на истината.

Материалният критерий не предполага автоматично разширяване на кръга на лицата, чието сътрудничество следва да бъде обявено. Напротив. Той изисква значително по-висок стандарт на доказване. Вместо механичното наличие или отсъствие на определен документ, центърът на доказването се измества към установяването на конкретно поведение, подкрепено от взаимно допълващи се доказателствени източници.

Именно затова подобна законодателна промяна следва да бъде съпроводена с ясно разписани гаранции.

Понятието „принадлежност“ трябва да бъде нормативно прецизирано така, че да включва всяко доказано, съзнателно и доброволно участие в дейността на Държавна сигурност или разузнавателните служби на БНА, независимо от използваното оперативно наименование. Законът следва изрично да дефинира релевантните форми на сътрудничество, да въведе високи доказателствени стандарти, основани върху съвкупност от взаимно потвърждаващи се доказателства, както и специални правила за оценка на непълни или унищожени архиви, при които липсата на формална регистрация не следва автоматично да изключва възможността за установяване на принадлежност.

Същевременно правото на защита трябва да остане напълно гарантирано. Достъпът до доказателствата, възможността за възражения, мотивираният административен акт и пълният съдебен контрол представляват задължителни елементи на всяко демократично производство. Материалният критерий не може да бъде средство за произвол; той следва да бъде инструмент за по-прецизно установяване на фактите.

Това разграничение има и ясно изразено етично измерение.

Не всяко взаимодействие с репресивната система е еднакво по своя характер. Съзнателното и трайно сътрудничество не може да бъде приравнявано нито с поведението, осъществено под непосредствена принуда, нито с инцидентни контакти, нито с формални административни действия, лишени от реален принос към дейността на службите. Правовата държава не може да си позволи нито неоправдано стесняване на историческата истина, нито нейното безразборно разширяване. Справедливостта изисква разграничение, а не уеднаквяване.

В този смисъл сравнителноправният опит е показателен. Законодателствата на Германия, Полша и Чехия, независимо от различията помежду си, са изградени върху общото разбиране, че историческата истина не може да бъде поставена в зависимост единствено от административната форма на архивните документи. Общият стремеж е към установяване на действителното участие, при спазване на строги процесуални гаранции и съдебен контрол. Така се постига баланс между правото на обществото да познава истината и защитата на индивидуалните права.

Всъщност въпросът надхвърля пределите на юридическата техника.

Той засяга самото разбиране за функцията на паметта в едно свободно общество. Тоталитарните режими не упражняват власт единствено чрез насилие. Те владеят и чрез подмяната на паметта — чрез непълната истина, чрез заличените документи, чрез прекъснатите биографии и чрез внушението, че забравата е условие за общественото спокойствие. Демокрацията се изгражда върху противоположния принцип. Тя не се страхува от истината, защото знае, че само познатото минало може да бъде преодоляно.

Християнската традиция достига до същия извод по друг път. Истината не е само описание на фактите, а нравствено събитие, което освобождава човека от властта на лъжата. Думите на Христос: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32) не изразяват единствено духовен принцип; те съдържат универсална антропологична закономерност. Свободата започва там, където действителността престава да бъде прикривана. Забравата не лекува; тя само отлага изцелението.

Поради това преходът от формален към материален критерий не е просто законодателна корекция. Той е цивилизационен избор. Това е избор дали правото ще остане пленник на архивната случайност или ще изпълни своето най-дълбоко предназначение — да достигне до материалната истина, без да жертва справедливостта, правната сигурност и човешкото достойнство.

Защото Законът за досиетата не е закон за документите. Той е закон за паметта. А паметта изпълнява своето предназначение само когато е вярна на истината. Единствено така обществото може да се освободи не от миналото си, а от неговата неосмислена власт. Само тогава паметта престава да бъде бреме и се превръща в основа на свободата.

Лалю Метев, пр. юр., 21 юли 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.

За мен Законът за досиетата никога не е бил просто технически акт, свързан с архиви, списъци и институционални срокове. Той е закон за бъдещето. Не защото трябва да ни върне към старите конфликти, а защото ни помага да не ги повтаряме. Неговата истинска цел е да освободи обществения разговор от зависимостите на миналото, от скритите връзки и от онова удобно мълчание, което толкова често прилича на мир, но всъщност е само отлагана истина. Зрялата демокрация не се познава по това дали е готова да заглади трудните си страници, а по това дали има смелостта да ги прочете докрай. Истината не е наказание. Тя е условието, при което едно общество може да възстанови доверието между хората и институциите, да укрепи правовия ред и да остави след себе си не наследство от премълчаване, а наследство от свобода. В богословския смисъл истината не е просто съвкупност от факти; тя е път, по който човек стои открито пред Бога, пред другите и пред собствената си съвест. А в екзистенциален план това означава нещо просто и трудно: да бъдеш свободен е да имаш куража да живееш в реалността, а не в удобната заблуда. Да се довърши Законът за досиетата означава не да се връщаме назад с ожесточение, а да оставим миналото да говори, докато престане да ни преследва от сянка. Означава да дадем на фактите право да разкажат своята история, за да може обществото да избере между забрава и помирение не по принуда, а по знание и по съвест. Свободата е невъзможна там, където истината е забранена, дозирана или подменяна. А закон, който защитава правото да знаем, не разделя — той пази онова свещено пространство, в което паметта, правото и надеждата за помирение се срещат и започват да лекуват едно общество.