ОТ КАНОНА ДО АЛГОРИТЪМА: ЗА ИСТИНАТА, АВТОРИТЕТА И ЧОВЕШКАТА ЛИЧНОСТ

Когато спорът за идеите се превръща в спор за човека

Понякога една публична дискусия започва с един въпрос, но постепенно разкрива друг — по-дълбок и по-съществен.

Първоначалният разговор не беше за изкуствения интелект. Той започна от темата за истината, канона и границите между духовното служение и човешката власт — тема, разгледана в предходния текст „Истината като основание на канона“, и по-специално в анализа на случая „Архимандрит Никанор: канонът като служение, не като власт“.

Предмет на този анализ не беше конкретна личност, а един принципен проблем:

Когато човек говори от името на традиция, институция или духовен авторитет, къде преминава границата между служението на истината и превръщането на авторитета във власт?

Това не е въпрос, ограничен единствено до богословието. Той принадлежи към по-широкия проблем за отношенията между авторитет, знание и отговорност.

Защото във всяка сфера — духовна, научна, обществена или културна — съществува опасността външният знак да започне да измества вътрешната същност.

Авторитетът без служение може да се превърне във власт.

Формата без съдържание може да се превърне в празен символ.

Позицията без отговорност може да се превърне в привилегия.

Именно тук възникна и по-големият проблем с публичния разговор.

Вместо спорът да остане на равнището на аргументите, той постепенно се премести към равнището на личността.

Критиката към идеи започна да се смесва с оценка на човека.

Несъгласието с теза започна да се представя като характеристика на характера.

А това поражда един по-дълбок въпрос: Какво се случва с публичната култура, когато вместо да обсъждаме истинността на твърденията, започнем да съдим хората, които ги изказват?

В този контекст последвалата дискусия за изкуствения интелект като инструмент на автора се оказа не нов конфликт, а продължение на същия модел.

Въпросът вече не беше само: „Може ли човек да използва ИИ и да остане автор?“

По-дълбокият въпрос стана: „Можем ли да водим спор за идеи, без несъгласието да се превръща в лична присъда?“

Фундаменталният въпрос: същност и носител

Зад различни по вид обществени спорове често стои един и същ фундаментален проблем: Как различаваме същността от нейния външен носител?

Поводът може да бъде богословски казус, обществен конфликт, технологична промяна или ново средство за творчество.

Но зад всички тези проявления стои една обща дилема: Кой е истинският носител на смисъла и отговорността?

Този въпрос е в основата на разговора за истината, канона, духовния авторитет и служението.

Той е в основата и на съвременния спор за изкуствения интелект, авторството и границите на човешкото творчество.

На пръв поглед тези теми изглеждат различни.

Но в дълбочина те се срещат в една обща точка: Необходимо е да различаваме носителя от това, което той носи.

I. От „Истината като основание на канона" до въпроса за публичния спор

В основата на анализа на канона и духовния авторитет стоеше не оценка на отделна личност, а принципен въпрос:

Какво се случва, когато носителят на авторитет започне да бъде възприеман не като служител на истината, а като самостоятелен източник на власт?

Това е въпрос, който надхвърля рамките на един конкретен казус.

Той е универсален.

Във всяка система, която се основава върху доверие — било то духовна, научна, обществена или културна — съществува рискът средството да бъде поставено над целта.

Знакът да бъде предпочетен пред съдържанието.

Формата да бъде отделена от духа.

Властта да бъде откъсната от служението.

Именно затова публичният спор има нужда не просто от позиции, а от отговорност.

Истинският спор не започва с въпроса: „Кой го казва?“

А с въпроса: „Истинно ли е това, което се казва?“

Разбира се, личността на говорещия има значение — защото всяко слово има нравствен носител.

Но личността не може да бъде заместител на аргумента.

Нито авторитетът може да бъде заместител на истината.

Защото обществото, което престава да обсъжда идеи и започва да съди личности, постепенно губи способността си да мисли.

II. Инструментът и авторът: новият въпрос със стара история

В този контекст последвалият спор за изкуствения интелект се оказа не отделна тема, а продължение на същия модел.

Въпросът беше: „Може ли човек да използва изкуствен интелект като инструмент и въпреки това да остане автор?"

Отговорът е свързан не с технологията сама по себе си, а с разбирането за авторство.

Човекът никога не е творил без инструменти:

• Езикът е инструмент.

• Писмеността е инструмент.

• Печатната машина е инструмент.

• Компютърът е инструмент.

• Изкуственият интелект е следващото технологично средство.

Самият факт, че един инструмент участва в процеса на създаване, не отменя човешкото творчество.

Истинският въпрос е друг:
Къде възникват намерението, изборът и отговорността?

Там се намира авторът.

III. Инструментът като продължение на човешкия проект

Всеки инструмент носи двойствеността на своето предназначение. Чукът може да построи дом или да разруши. Перото може да съхрани любов и памет или да бъде използвано за заблуда. Технологията сама по себе си няма нравствена посока. Посоката идва от човешката воля.

Във философията на технологията Мартин Хайдегер показва, че инструментът не се разбира първоначално като безличен предмет, а като част от човешкия свят на действията. Понятието Zuhandenheit („подръчност") обозначава именно тази връзка — инструментът придобива значение чрез мястото, което заема в човешкия проект.

• Чукът не е просто предмет. Той е част от действието „строя".

• Перото не е просто материал. Той е част от действието „изразявам".

По същия начин изкуственият интелект не е автор само защото произвежда текст, образ или музикална структура. Той няма собствено намерение, няма преживяна биография, няма нравствен избор, няма лична отговорност.

Той може да подпомага човешкото творчество, но не може да замени човешкия източник на смисъл.

IV. Когато инструментът стане по-важен от същността

Една от особеностите на съвременната култура е склонността да се фиксира върху външния знак. Понякога човекът вече не се оценява според съдържанието на неговата работа, а според символите около нея.

Същият механизъм се проявява в различни области:

• В духовния живот: може ли титлата да замени служението?

• В обществения живот: може ли позицията да замени истината?

• В творчеството: може ли инструментът да замени автора?

Отговорът винаги е един и същ: Не.

Защото знакът не е същността. Посредникът не е източникът. Формата не е съдържанието.

V. Кризата на публичния дебат

Когато спорът за идеите се превръща в спор за личности, обществото губи нещо фундаментално.

Губи способността да различава критика от обвинение.

• Критиката пита: „Къде е грешката в аргумента?"

• Обвинението пита: „Какъв човек стои зад този аргумент?"

Първото принадлежи на културата на разума. Второто — на културата на подозрението.

В епохата на социалните мрежи този проблем се усилва. Алгоритмите често възнаграждават не най-дълбоката мисъл, а най-силната реакция. Конфликтът става по-видим от анализа, иронията става по-популярна от аргумента, присъдата става по-бърза от разбирането.

Но истинският обществен разговор изисква друго: да изпитваме твърденията, а не да унищожаваме хората.

VI. От същност и енергия към човешко творчество

Тук се открива и богословското измерение на въпроса. В човешкото творчество има вътрешна страна и външна страна.

• Идеята се проявява чрез език.

• Замисълът се проявява чрез форма.

• Мисълта се проявява чрез инструмент.

Но инструментът не създава самия смисъл. Той го предава.

• Авторът мисли. Инструментът обработва.

• Авторът избира. Инструментът изпълнява.

• Авторът свидетелства. Инструментът посредничи.

В същност, инструментът е продължение на човешкия проект, а не негов заместител.

VII. Правото и границата между човек и машина

Правото винаги е правело разграничение между субект и средство. Това разграничение е особено важно при изкуствения интелект.

Съвременното авторско право в Европейския съюз и България свързва авторството с човешкия творчески принос. Авторът е този, който:

• създава творчески замисъл;

• прави свободни избори;

• проявява индивидуалност;

• носи отговорност.

ИИ системата не е правен субект. Тя няма права като автор. Тя няма морална отговорност. Тя няма човешка личност.

Регламент (ЕС) 2024/1689 относно изкуствения интелект поставя технологичните системи в рамките на човешкия контрол, управление и отговорност. Това потвърждава един основен принцип:

технологията може да бъде мощно средство, но не може да бъде носител на човешка личност.

VIII. Културната приемственост като общ хоризонт

И в канона, и в авторското право, и в дебата за ИИ става дума за едно и също: дали ще съхраним културната приемственост — живия мост между паметта, настоящето и отговорността към бъдещите поколения.

Културната приемственост представлява общественото отношение, чрез което творческите постижения на едно поколение се признават, защитават и превръщат в законно достъпна основа за творчеството на следващото поколение. Авторското право е нормативният механизъм, който прави тази приемственост възможна.

Без тази приемственост:

• културата се превръща в суровина;

• авторитетът се превръща във власт;

• човекът се превръща в инструмент.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От канона до алгоритъма въпросът остава един и същ:
Какво запазва човека като човек?

• Не титлата.

• Не инструментът.

• Не позицията.

• Не технологията.

А способността да носи отговорност за истината, която изповядва, и за делата, които извършва.

Когато говорим за изкуствения интелект, всъщност говорим за границите на човешкото.
Когато говорим за авторитет, говорим за границите на властта.
Когато говорим за канон, говорим за връзката между форма и истина.

И във всички тези случаи предупреждението е едно:
да не позволяваме външният знак да замести същността.

Защото човекът не е ценен заради инструментите, които използва.
Той е ценен заради смисъла, който носи.

И докато човекът мисли, избира и носи отговорност, нито канонът ще бъде сведен до власт, нито творчеството — до алгоритъм.

Защото зад всяка истинска форма трябва да стои жива същност.
А зад всяко истинско дело — човек.

Лалю Метев, пр. юр., 5 август 2026 г.

Бележки:

[^*]: Лалю Василев Метев е правоспособен юрист, автор и изследовател в областта на авторското право, изкуствения интелект и културната политика.

Метев, Л., „Истината като основание на канона", 2026; „Случаят с архимандрит Никанор: канонът като служение, не като власт", 2026.

Хайдегер, М., „Битие и време" (Sein und Zeit), 1927, §15–18 (понятието Zuhandenheit).

Закон за авторското право и сродните му права на Република България, чл. 3; Directive 2001/29/EC (InfoSoc Directive), Recital 9.

Regulation (EU) 2024/1689 of the European Parliament and of the Council of 13 June 2024 (Artificial Intelligence Act), Articles 3, 52 and 53.

Метев, Л., „GEMA срещу Suno: Какво означава решението на Мюнхенския съд за бъдещето на изкуствения интелект, музиката и културата", 2026 (принципът на културната приемственост).

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.