ЗА ИНСТРУМЕНТА И АВТОРА: РАЗМИСЪЛ ВЪРХУ РОЛЯТА И МЯСТОТО НА ИЗКУСТВЕНИЯ ИНТЕЛЕКТ

I. ВЪВЕДЕНИЕ: ЗА ПРИРОДАТА НА ИНСТРУМЕНТА

Всяко човешко творчество започва с идея, но почти никога не се осъществява без посредничеството на инструмент. Историята на цивилизацията е история и на инструментите, чрез които човекът постепенно разширява възможностите на своя разум и на своите ръце.

Чукът може да изгради дом или да го разруши. Перото може да напише любовно писмо или смъртна присъда. Печатната преса може да разпространява Евангелието или пропагандата. Компютърът може да подпомогне науката или да обслужва измамата. Нито един от тези инструменти не притежава собствена нравствена стойност. Добро или зло става единствено човешкото действие, което ги използва.

Такъв инструмент е и изкуственият интелект.

Сам по себе си той не мисли, не желае и не избира. Не притежава убеждения, не носи съвест и не поема отговорност. Той не е източник на смисъл, а средство за работа със словото.

В този смисъл наблюдението на Мартин Хайдегер за „подръчността“ (Zuhandenheit) остава особено показателно. Инструментът съществува не като самостоятелен център на действие, а като продължение на човешката практическа дейност. Той служи на проекта, но никога не определя неговия смисъл. Докато остава инструмент, той разширява човешките възможности; когато започне да бъде възприеман като заместител на човешката мисъл, се нарушава самата логика на творческия акт.

Именно в този феноменологичен смисъл разбирам и използването на изкуствения интелект.

Той не е субект на мисълта, защото няма собствен разум. Не е автор, защото не поражда идеи. Не е нравствен субект, защото не извършва свободен избор. Той може да подпомага изразяването, но не може да създаде онова, което трябва да бъде изразено.

В собствената си работа използвам системи с изкуствен интелект единствено като редакционен инструмент – за езикова прецизност, композиционно структуриране, стилистично изглаждане и премахване на повторения. Тезите, аргументите, логическата конструкция и окончателните изводи принадлежат изцяло на мен.

Това не е оправдание, нито декларация в защита на една технология. Това е описание на начина, по който разбирам отношенията между човека и неговите инструменти.

Защото истинският въпрос никога не е дали използваме инструмент. Истинският въпрос е дали инструментът остава в служба на човека, или човекът постепенно започва да служи на него.

Именно от този въпрос произтича и следващото, далеч по-съществено разграничение – между редакцията и авторството, между езиковото оформяне на една мисъл и самото раждане на тази мисъл.

II. ЗА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ РЕДАКЦИЯТА И АВТОРСТВОТО

Всяко истинско творчество започва не от думите, а от мисълта. Преди да се превърне в текст, всяка идея вече е извървяла своя вътрешен път – родила се е в разума, преминала е през съвестта и е приела своя нравствен облик. Едва след това тя намира словесния си израз.

Именно тук се намира съществената разлика между създаването и редакцията.

Редакцията принадлежи към областта на формата. Тя може да направи изложението по-ясно, езика – по-точен, композицията – по-стройна, а стила – по-цялостен. Но тя не поражда самата идея. Не създава аргументите. Не изгражда логиката. Не носи отговорността за истинността на казаното.

Това разграничение е познато както на правото, така и на философията.

Още римските юристи различават между материята (materia) и нейното оформяне (forma), защото формата може да усъвършенства дадено съдържание, но не може да измени неговия произход. Подобно разграничение откриваме и в православната богословска традиция, която различава между същност (οὐσία) и енергия (ἐνέργεια) – между вътрешното основание на битието и начина, по който то се проявява. Без тази богословска категория да бъде механично пренасяна в сферата на авторското право, нейната аналогия позволява ясно да бъде осмислена разликата между произхода на една мисъл и нейното словесно въплъщаване.

Авторството принадлежи на този, който създава идеята, определя нейния смисъл, изгражда аргументацията, подрежда логиката и е готов да понесе последиците от собствените си заключения. Езиковият израз може да бъде редактиран, усъвършенстван или композиционно прецизиран, но това не променя произхода на самата мисъл.

Затова може условно да се говори за две измерения на всяко интелектуално произведение. Първото е вътрешното – идеята, тезите, аргументите, логическата последователност и нравствената отговорност на автора. Второто е външното – езиковият израз, композицията, стилистиката и редакционната обработка на текста. Именно в тази втора област намират своето място съвременните езикови технологии, включително системите с изкуствен интелект.

Тяхната функция е помощна. Те могат да подпомогнат начина, по който мисълта достига до читателя. Могат да направят текста по-прецизен, по-стройно композиран и по-лесен за възприемане. Но не могат да породят самата мисъл, нито да се превърнат в нейни автори.

Това разбиране съответства и на съвременното авторско право. Както практиката на Съда на Европейския съюз, така и българската правна уредба поставят в основата на авторството личния интелектуален принос на човека. Автор е този, чиято свободна творческа дейност е намерила отражение в произведението, а не този, който е съдействал за неговото техническо или езиково оформяне.

Именно този личен принос принадлежи изцяло на мен. Аз формулирам тезите, изграждам аргументацията, избирам източниците, определям логическата структура на изложението и извеждам неговите правни, философски и богословски заключения. Изкуственият интелект участва единствено при езиковото редактиране, композиционното подреждане и стилистичното прецизиране на вече създаден текст.

Следователно неговото участие не засяга авторството върху съдържанието. То не измества автора, а единствено подпомага начина, по който авторовата мисъл достига по-ясно и по-последователно до своя читател.

Но авторството никога не е само интелектуална категория. То е и нравствено призвание.

Автор не е просто човекът, който е написал един текст. Автор е този, който е готов да застане зад него; да защити неговите аргументи; да приеме критиката; да признае собствените си грешки; и преди всичко – да понесе отговорността за истинността на своето слово.

Изкуственият интелект не може да извърши нито едно от тези действия. Той няма съвест. Няма свобода. Не носи морална отговорност. Не може да свидетелства за истината на собствените си думи, защото няма собствено убеждение.

Ето защо отговорността за всяка моя публикация принадлежи единствено на мен. Не защото използвам или не използвам определен инструмент, а защото авторството принадлежи на личността, а не на средството, чрез което тя изразява своята мисъл.

Инструментът може да усъвършенства словото, но не може да стане негов нравствен носител. Той може да подпомогне изразяването, но не може да поеме истинността на казаното. Единствено човекът е способен да свидетелства за собствените си думи, защото единствено той притежава свобода, съвест и отговорност.

Именно тук се намира непреходното основание на авторството. То не произтича от техническото съвършенство на текста, а от свободната човешка личност, която стои зад него. Докато идеята произтича от човешкия разум, докато словото остава плод на човешката съвест, а отговорността не може да бъде прехвърлена върху никой друг, авторството ще остане не просто правна категория, а нравствено свидетелство за достойнството и свободата на човека.

И затова истинският въпрос никога не е какъв инструмент е използван при написването на един текст. Истинският въпрос е кой е помислил мисълта, кой е поел риска да я изрече и кой е готов да носи отговорност за нея. Именно там започва авторството. Именно там започва и човешката свобода.

III. ЗА АВТОРСТВОТО И ОТГОВОРНОСТТА

В православната богословска традиция съществува класическото разграничение между същност (οὐσία) и енергия (ἐνέργεια) – между онова, което е източникът на битието, и начина, по който то се проявява. Без тази богословска категория да бъде механично пренасяна в областта на авторското право, нейната аналогична стойност позволява да бъде осмислено едно важно разграничение: между вътрешния произход на мисълта и нейното външно словесно въплъщаване.

Авторството възниква не в езика сам по себе си, а в пространството на свободната мисъл. То принадлежи преди всичко на този, който поражда идеята, изгражда нейния смисъл, определя логиката на нейното развитие и поема нравствената отговорност за нейното публично свидетелство. Езиковият израз може да бъде редактиран, усъвършенстван и стилистично прецизиран, но това не изменя произхода на самата мисъл.

В този смисъл, единствено като обяснителна аналогия, може да се говори за вътрешно и външно измерение на авторството. Вътрешното принадлежи на идеята, тезите, аргументацията, логическата последователност и личната отговорност. Външното се проявява чрез езиковия израз, композицията, стилистиката и редакционната обработка на текста.

Именно в тази втора област могат да бъдат използвани съвременните езикови технологии, включително системите с изкуствен интелект. Тяхната функция е помощна. Те могат да направят изложението по-ясно, по-последователно и по-прецизно. Но не могат да породят онова, което единствено прави текста авторско произведение – неговия личен интелектуален и нравствен източник.

Неслучайно както европейското, така и българското авторско право свързват авторството с личния интелектуален принос на човека, намерил отражение в произведението. Именно този принос е юридическото основание на авторското право и неговият същностен отличителен белег.

В моите публикации този принос принадлежи изцяло на мен. Аз формулирам тезите, изграждам аргументацията, подбирам източниците, определям логическата архитектура на изложението и извеждам неговите правни, богословски и философски заключения. Изкуственият интелект участва единствено в езиковото редактиране, композиционното структуриране и стилистичното прецизиране на вече създадения текст.

Следователно неговото участие не засяга авторството върху съдържанието. То не измества автора, а единствено подпомага начина, по който авторовата мисъл достига по-ясно и по-пълноценно до читателя.

Но авторството е нещо повече от интелектуален принос. То е нравствена категория. Автор е не само този, който създава текста, а преди всичко този, който е готов да застане зад него — да защити неговите аргументи, да понесе последствията от тях, да приеме критиката и, когато истината го изисква, да признае собствените си грешки.

Именно тук се проявява непреодолимата граница между човека и всяка технология. Изкуственият интелект не притежава съвест. Не упражнява свобода. Не носи морална отговорност. Не може да свидетелства за истината на собствените си думи, защото няма нито убеждение, нито личност, която да стои зад тях.

Ето защо отговорността за всяка моя публикация принадлежи изцяло и единствено на мен. Не защото използвам или не използвам определен инструмент, а защото авторството принадлежи на личността, а не на средството, чрез което тя изразява своята мисъл.

Инструментът може да усъвършенства словото, но никога не може да стане негов нравствен носител. Той може да подпомогне изразяването, но не може да поеме истинността на казаното. Единствено човекът е способен да свидетелства за собствените си думи, защото единствено той притежава свобода, съвест и отговорност.

В това се състои непреходното основание на авторството. То не произтича от техническото съвършенство на текста, а от свободната човешка личност, която стои зад него. Докато идеята се ражда в човешкия разум, словото остава плод на човешката съвест, а отговорността не може да бъде прехвърлена върху никой друг, авторството ще остане не просто юридическа категория, а нравствено свидетелство за достойнството и свободата на човека.

IV. ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО И ПРАВОТО

В своите публикации използвам изкуствен интелект единствено като помощно средство при редакцията – за езикова прецизност, композиционна яснота, стилистично изглаждане и премахване на повторения. Тезите, аргументите, логическата конструкция и окончателните изводи принадлежат изцяло на мен.

Европейският съюз постепенно изгражда нормативна рамка, насочена към прозрачността при използването на системи с изкуствен интелект. Нейната цел е обществото да бъде информирано, когато определено съдържание е създадено или в съществена степен генерирано чрез такива системи. Наред с това европейската регулация последователно разграничава две различни хипотези: създаването на съдържание и използването на изкуствен интелект като техническо средство при редакцията на вече съществуващ авторски текст.

Именно върху това разграничение се основава и моят подход.

Изкуственият интелект не формулира тезите ми. Не изгражда аргументацията ми. Не извежда правните, философските или богословските ми изводи. Не определя нравствената ми позиция. Неговата функция се изчерпва с подпомагането на езиковия израз, композицията и четивността на текст, чието интелектуално съдържание вече е създадено от автора.

Следователно използването му не изменя авторството върху произведението.

Правото познава един фундаментален принцип: различните фактически състави не могат да бъдат третирани по еднакъв начин. Неслучайно още римските юристи формулират максимата ubi lex distinguit, ibi nos distinguere debemus — където законът прави разграничение, и ние сме длъжни да го правим.

Същото разграничение следва да бъде запазено и тук.

Едно е изкуственият интелект да създава съдържание вместо автора.

Съвсем друго е авторът да използва технологичен инструмент, за да усъвършенства езиковата форма на собственото си произведение.

Смесването на тези две хипотези би обезсмислило самото понятие за авторство и би поставило знак за равенство между интелектуалното творчество и неговата техническа обработка.

Поради това не възприемам използването на редакционен инструмент като основание да се отказвам от авторството си, нито като причина да прехвърля върху технологията интелектуалната или нравствената отговорност за написаното. Независимо от това предпочитам открито да заявявам начина, по който работя — не защото приемам прозрачността единствено като нормативно изискване, а защото я разбирам като израз на академична и интелектуална почтеност.

Правото определя минималния стандарт на допустимото поведение.

Съвестта обаче често призовава човека да надхвърли този минимум.

Ето защо прозрачността за мен не е само въпрос на правна коректност. Тя е въпрос на личен избор, професионална чест и уважение към читателя.

Изкуственият интелект остава инструмент.

Авторът остава човекът.

И заедно с авторството у човека остава онова, което никоя технология не може да поеме вместо него — свободата да мисли, съвестта да различава истината и отговорността да застане зад собствените си думи.

Отказът да се поставят излишни, изкуствени и правно недължими обозначения върху текст, който е единствено езиково и редакционно обработен с помощта на изкуствен интелект, не представлява акт на гражданско неподчинение, нито форма на правна съпротива. Той изразява определена юридическа позиция, основана върху един от класическите принципи на правното тълкуване: ubi lex distinguit, ibi nos distinguere debemus – където законът прави разграничение, и ние сме длъжни да го правим.

Нормативната уредба на Европейския съюз относно изкуствения интелект изгражда именно такова разграничение. Нейната цел е да осигури прозрачност при използването на системи с изкуствен интелект, без да поставя под общ знаменател всички възможни форми на тяхното приложение. От гледна точка на систематичното и телеологичното тълкуване съществена разлика съществува между съдържание, което е автономно генерирано чрез изкуствен интелект, и вече създаден авторски текст, подложен единствено на техническа, езикова или стилистична редакция.

Именно това разграничение следва да бъде съблюдавано. Разширителното тълкуване на задължения извън предвидения от законодателя обхват би накърнило принципите на правната сигурност и предвидимостта на правото. Правните норми не могат да бъдат разширявани по съображения за целесъобразност или под влияние на обществени опасения, когато самият закон не предвижда подобно разширяване.

Свободата на автора се упражнява в пределите на закона, а правната сигурност изисква законът да бъде прилаган според неговия действителен смисъл, а не според предположения или очаквания, които не намират нормативна опора.

В този контекст следва да се има предвид и едно по-общо разграничение, присъщо както на европейското, така и на българското право. Изкуственият интелект не е субект на правото. Той не притежава правосубектност, не може да бъде носител на авторски права, нито да поема юридическа или нравствена отговорност. Правният субект остава човекът – авторът, който формулира идеите, изгражда аргументацията, подписва произведението и носи пълната отговорност за неговото съдържание.

Следователно изкуственият интелект следва да бъде разглеждан като инструмент на интелектуалната дейност, а не като неин правен или творчески субект. Именно това разграничение съхранява както смисъла на авторството, така и принципа на личната отговорност, върху който се основава цялата европейска правна традиция.

V. ЗА БЪДЕЩЕТО И ИЗБОРА

Изкуственият интелект не отменя авторството. Той променя единствено начина, по който авторът работи със своето слово. Подобно на книгата, библиотеката, печатната преса или компютъра, той разширява техническите възможности на човека, без да може да замести неговата мисъл, съвест и нравствена отговорност. Историята на културата показва, че всяка значима технологична промяна преобразява средствата на творчеството, но никога не променя неговия истински източник – свободната човешка личност.

Затова въпросът за използването на изкуствения интелект е преди всичко антропологичен. Той не пита какво може машината, а докъде човекът остава способен да бъде автор на собственото си мислене. В този смисъл същинският проблем не е техническата мощ на алгоритмите, а опасността човекът доброволно да се откаже от свободата, която прави възможни творчеството, съвестта и отговорността.

Несъмнено бъдещето ще поставя нови въпроси. Ще възникват нови етични стандарти, нови обществени очаквания и нови правни решения. Законодателството неизбежно ще се стреми да догонва развитието на технологиите, а обществото ще търси все по-прецизни критерии за разграничаване между човешкото творчество и автоматизираната обработка на информация. Това е естественият път на всяка цивилизация, която се изправя пред радикално нови средства за действие.

Но нито една нормативна уредба не може да освободи автора от личната му отговорност. Законът може да урежда отношенията между хората и технологиите, но не може да поеме нравственото бреме на човешкия избор. Последната отговорност винаги принадлежи на онзи, който мисли, избира и подписва собствените си думи.

Тук се проявява онова, което Имануел Кант нарича автономия на волята. Свободата не е произволът да правиш всичко, което пожелаеш, а способността разумно и съзнателно да определяш собствените си действия според нравствения закон. Именно поради това използвам изкуствения интелект единствено дотолкова, доколкото той подпомага по-ясното и по-точното изразяване на вече формирана мисъл. Там, където съществува риск технологичният инструмент да започне да измества личната преценка, творческата инициатива или нравствената отговорност, неговото място трябва да бъде ограничено. Инструментът е създаден да служи на човека; човекът никога не бива да започва да служи на инструмента.

От богословска перспектива този избор придобива още по-дълбоко значение. Светият апостол Йоан увещава вярващите: „Изпитвайте духовете, дали са от Бога“ (1 Йоан 4:1). Това наставление надхвърля конкретния религиозен контекст и разкрива универсален нравствен принцип – човек е длъжен непрестанно да различава онова, което служи на истината, от онова, което постепенно започва да я подменя.

Същото се отнася и до всяка технология. Нейната ценност не се определя от нейната новост или сложност, а от посоката, в която насочва човешката свобода. Докато подпомага човека да изрази по-ясно собствената си мисъл, тя изпълнява своето достойно предназначение. Но ако започне да измества съвестта, да отслабва личната отговорност или да подменя свободното усилие на мисълта, тя престава да бъде помощник и се превръща в нравствено и духовно изпитание.

Следователно бъдещето на авторството няма да бъде решено от алгоритмите. То ще бъде решено от самия човек – от неговата готовност да остане свободен, мислещ и отговорен. Защото никоя технология не е способна да отнеме свободата на човешката личност. Единствено човекът може доброволно да се откаже от нея.

И именно в това се съдържа най-голямото предизвикателство на нашето време. Не да създаваме все по-съвършени инструменти, а да не позволим съвършенството на инструментите постепенно да отслаби достойнството на човека. Докато свободната личност остава източникът на мисълта, съвестта и отговорността, изкуственият интелект ще бъде ценен помощник. В мига, в който човекът започне да прехвърля върху него собствената си свобода, ще бъде застрашено не бъдещето на технологиите, а бъдещето на самото човешко авторство.

VI. ХРИСТИЯНСКАТА ПЕРСПЕКТИВА

За вярващия човек всяко човешко знание носи нравствено измерение. Нито едно откритие не е самоцелно и нито една технология не е морално неутрална в своето приложение. Всяко човешко постижение може да се превърне както в средство за съзидание, така и в оръдие на разрушението. Самото средство не съдържа нито добро, нито зло; нравствената му стойност произтича единствено от свободата, намерението и отговорността на човека, който го използва.

Ето защо въпросът никога не е просто: „Използваш ли изкуствен интелект?“

Истинският въпрос е: „На какво служи той?“

Ако подпомага истината, прави свидетелството по-ясно, словото по-прецизно, а разбирането между хората – по-дълбоко, той изпълнява своето предназначение като инструмент. Но ако започне да измества човешката съвест, свободата на мисълта и личната нравствена отговорност, престава да бъде помощник и се превръща в изкушение.

От християнска гледна точка опасността никога не се крие в самото средство, а в склонността на човека да прехвърли върху него собствената си свобода. Още в повествованието за сътворението човекът е призван да обработва и пази света, а не да се покланя на делото на собствените си ръце. Всичко, което създава, следва да остане в служба на неговото богоподобно призвание, а не постепенно да се превърне в негов господар.

Тъкмо тук се открива и най-дълбокият критерий за употребата на изкуствения интелект. Той не е технически, а духовен. Не зависи от сложността на алгоритмите, а от това дали човешката личност остава свободният източник на мисълта, съвестта и отговорността. Защото, както свидетелства свети апостол Павел: „Дето е Духът Господен, там е свобода“ (2 Кор. 3:17). Всяко средство, което подпомага свободното търсене на истината, може да бъде благословение; всяко средство, което започне да измества свободната личност, се превръща в духовна опасност.

Следователно решаващият критерий никога не е технологията сама по себе си. Решаващият критерий остава човекът. Не машината носи нравствената тежест на думите. Не алгоритъмът свидетелства за истината. Не инструментът поема отговорността. Свидетелства и отговаря човешката личност.

Поради това употребата на изкуствения интелект следва винаги да бъде подчинена на една по-висша мяра – истината, свободата и любовта. Само те придават нравствен смисъл на човешкото слово. Истината не възниква от изчислението, а от свободното съзнание. Любовта не се поражда от алгоритъма, а от личността. Отговорността не може да бъде делегирана на машината, защото принадлежи единствено на човека.

Изкуственият интелект може да помогне словото да стане по-ясно. Но единствено човекът може да отговаря за него – пред своя ближен, пред историята и пред Бога. Именно в тази неотменима отговорност се разкрива достойнството на човешката личност и границата, отвъд която никоя технология, колкото и съвършена да изглежда, не може да премине.

Защото човекът е призван не просто да създава инструменти, а да остане техен свободен господар. И докато свободата, съвестта и любовта продължават да бъдат мярата на всяко човешко действие, технологията ще служи на човека, без никога да може да го замести.

VII. ЗАКЛЮЧЕНИЕ: ЧОВЕКЪТ ОСТАВА АВТОР

Пиша аз. Мисля аз. Съмнявам се аз. Избирам аз. Подписвам се аз. И именно аз нося отговорността за всяка дума.

Изкуственият интелект може да направи един текст по-ясен, по-подреден и по-прецизен. Може да подпомогне израза, да усъвършенства композицията и да предложи езикови решения. Но не може да породи идеята. Не може да преживее съмнението, от което се ражда всяка истинска мисъл. Не може да понесе нравствения риск на едно убеждение. Не може да застане зад написаното със съвест и лична отговорност.

Защото съвестта не е алгоритъм. Тя е онова вътрешно пространство, в което свободата среща истината.

Авторството започва не от клавиатурата, а от решението човек да застане зад собственото си слово. То принадлежи не на този, който изгражда най-съвършеното изречение, а на този, който е готов да носи последиците от неговата истинност.

В този смисъл изкуственият интелект не отменя автора, както книгопечатането не отмени писателя, а компютърът не обезсмисли човешката мисъл. Всяка нова технология разширява възможностите на човешкото действие, но никоя не може да замени свободата, която прави това действие нравствено значимо.

Докато човекът остава източникът на идеята, носителят на съвестта и субектът на отговорността, авторството остава човешко. Защото творческата сила никога не е принадлежала на инструмента. Тя принадлежи на личността.

И ако някога настъпи ден, в който човек престане да мисли сам и започне единствено да възпроизвежда мисленето на машината, тогава няма да сме изгубили авторството заради изкуствения интелект. Ще сме го изгубили, защото доброволно сме се отказали от собствената си свобода. А свободата е първото условие на всяко истинско творчество.

Ето защо използвам изкуствения интелект така, както използвам книгите, речниците, архивите, научните изследвания и разговора с други хора – като помощно средство, а не като заместител на мисълта. Инструментът може да усъвършенства израза, но не може да роди смисъла. Може да подпомогне словото, но не може да създаде истината.

Защото истината не възниква от изчислението. Тя се открива в свободния човешки дух – в неговата способност да търси, да различава, да се съмнява, да избира и да носи отговорност.

Ето защо, независимо колко съвършени ще стават нашите инструменти, последната дума винаги ще принадлежи на човека. Не защото знае всичко, а защото единствено той може свободно да поеме отговорност за онова, което е избрал да каже.

Именно в тази отговорност се открива и най-дълбокото основание на човешкото достойнство. Човекът не е автор единствено на своите текстове. Той е съавтор на собствения си живот. А всяко истинско слово започва именно там – в свободата на личността, която има смелостта да търси истината, да я изповядва и да свидетелства за нея.

Лалю Метев, пр. юр., 3 август 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.

Влезлият в сила в Европейския съюз Акт за изкуствения интелект (Регламент (ЕС) 2024/1689), чиито изисквания за прозрачност и обозначаване влизат в сила от 2 август 2026 г., поставя ясни рамки относно задължението за маркиране (labeling) на съдържание. От позицията на правната наука и догматика следва да се направи стриктно разграничение: Генеративно създаване на съдържание (AI-generated content) – Автономното генериране на текстови, аудио или визуални масиви, при което алгоритъмът замества човешката мисъл и формира самия смисъл. Това съдържание попада под прекия обхват на задължителните маркировки с цел предотвратяване на дезинформация и институционална подмяна; Техническа и езикова редакция (AI-assisted editing) – Корецията на стила, правописа, синтаксиса и структурната четимост върху вече формиран от човека авторски текст. Този процес е изрично изключен от правния обхват на задължителното маркиране, тъй като не подменя автономията на авторската воля и не създава рискове от подвеждане на аудиторията. Когато инструментът обработва единствено формата, без да засяга същността, е налице техническа поддръжка, сходна с употребата на правописни коректори, текстообработващ софтуер или преводачески алгоритми.

Отказът от поставяне на излишни, изкуствени и правно недължими отметки/етикети върху редакционно обработен текст не е акт на гражданско неподчинение, нито правна съпротива. Това е стриктна правна позиция, стъпваща върху класическия канон на юридическата интерпретация: Където законът не прави разлика, не трябва и ние да правим. Законодателят на Европейския съюз в Регламент (ЕС) 2024/1689 съвсем съзнателно разграничава автономното генериране на съдържание от техническата и стилова редакция. Ако съюзният или респективно националният нормотворец не е вменил правно задължение за обозначаване при формална и изразна оптимизация, самоволното и свръхинтерпретативно разширяване на обхвата на нормата от страна на автора би представлявало правен волунтаризъм и изопачаване на самия телеологичен дух на закона. Свободата на автора се простира дотам, докъдето законът не налага изрично посочени ограничения, а правната сигурност изисква нормите да се прилагат според тяхното точно предназначение, а не според диктувани отвън субективни опасения.