МИРЪТ НА ЩЪРКЕЛОВ

Пръстите вкочанясват, но от очите блика огън. Защото струи пламъци от любов към багрите и светлината. И тия пламъци одухотворяват върховете, къпят ги с трептяща нежност в девствените лазури на небето и ги приспиват под бялото сияние на снега.

Пръстите вкочанясват, но на платното оживява Пирин - неговият Пирин!...

Аз познавам тия пръсти, които с вълшебство карат един сив камък да разказва своята хилядолетна легенда, една мура свенливо да признава любовната си игра със северния вятър, или златните паяжини на слънцето да се люлеят опиянени в простора.

Неговите върхове са горди, подкупващи със своята величавост, позлатени от слънцето или осребрени от снега, но винаги стремителни. Най-малкият поток има своя песен дори и когато е скован от лед. Далечината е примамваща и зловеща със страшното обаяние, което има далечината в Паньоловия „Мариус”. Далечината, която вика и измисля хиляди примамки... Тя зове необуздано, тъй както зове всякога далечното, недостижимото... Неговите простори са ведри. Под лятното слънце те трептят от блаженство и радост. И в най-дълбоката сянка винаги има една светлина, един лъч - надежда.

Странна и вълшебна е тази игра между сенките и светената у Щъркелова!... Тя достига почти до символ на някакво жизнено чувство. Тя се прелива в хиляди багри и разнася младото ухание на пролетта, знойния дъх на лятото, леката печал а есенната елегия или мълчаливата приказка на зимата.

Неговите картини са песни с игривата звучност на Едгар По и Хамсуновото отнасяне към природата. Той прилича на дребен екзалтиран певец, овладян от хипнотичната омая на вселената, който се моли и пее под огромния купол на небето.

И над всичко това стои жаждата за волност. Тази волност създава контрастно безнадеждността у „човекът от града”, който тихичко признава в себе си, признава, че е звяр, поставен в клетка от трегери и бетон.

Никола Вапцаров, 10 юли 1935 г.


Във в. "Зора", 10 юли, 1935 г. за пръв път е публикувана импресията “Мирът на Щъркелов” от Никола Вапцаров, но до скоро това откровено свидетелство не бе допускано под каквато и да е форма, най-вече по странни идеологически причини, в излишно многобройните и скъпо излизащи ни на кесията издания на "Огняроинтелигентските" съчинения. Дали не е настъпило времето и ние да преосмислим някои силно застъпвани тези от близкото ни псевдо-анти "фашистко" минало и най-паче сегашното ни Евро-милиционер-комунистическо настояще.

За да не вземем да решим един ден да си тръгнем от родното тук и ние...


Банско
на фона на Пирин - видяни през погледа на Щъркелов



Десислава Неделчева: "След 9 септември К. Щъркелов е изселен, изключен е от СБХ и прекарва пет месеца в Централния затвор. Творчеството му е отречено и забравено. Пишейки за това, трябва да използвам категоричния бутафорен езиков замах на комунистическия профанизъм: чужд на прогресивните и революционни идеи, официален художник на буржоазния режим и царски любимец." (Константин Щъркелов, “Животоописание”, ИК “Парнас”, С., 1999.)

Апропо, като разглежда импресията на бъдещия осъден на смърт терорист и споменава свидетелствуването на художника на процеса в София през 1942 г., Цвета Трифонова в една от своите книги заключава, а ние ще го оставим без нашия коментар; за да не излезе тъй, че у нас все забравяме за неизлечимите безчинства по времето на кървавия комунизъм от чисто просъветски тип обезличил страната ни все в името на Народа - сляп и глух;  цитирам:

...Фината материя на изкуството се оказва слаба бариера пред бруталния натиск на политиката. Като патриот и като естет, влюбен в родната земя, К. Щъркелов не би могъл да застане зад и да защити с името си терористичната дейност и шпионажа против българската държава. Но като човек на духа, като осенен от Бога „певец на багрите” и носител на християнска нравственост би следвало да пренебрегне политиката - да подкрепи падналия, да прости на сгрешилия, да подаде ръка на осъдения. Но художникът, също като поета, е изправен пред изпитание и избор, когато би могъл да прояви - или не - висша етика и гражданско себеотрицание в името на творчеството, на старото познанство със семейството, на спасяването на многообещаващия поетически талант. Уви, не винаги талантливият притежава съвестта, смелостта и себеотрицанието на гражданина. Така на житейското и политическото поприще поетът и художникът по човешки се разминават, „без да се познаят” и всеки поема своя път...

Изследвателските подходи на Цвета Трифонова са приоритетно текстологични, но в тях органично се вплитат литературноисторическият и поетологичният анализ на фокусните художествени и документални произведения. Този анализ взема превес в първия текст, посветен на импресията „Мирът на Щъркелов“ (1935) – една „премълчавана и недолюбвана“ според авторката творба, в която тя открива границата на оттласкване на поета от естетизациите в тогавашното изкуство, а и от собствените му естетически и художествени нагласи, демонстрирани в ранните му стихове. Анализът на теми, мотиви, образи, специално на мотивите за свободата, смъртта и далечността, на техните художествени семантизации и трансформациите им в нравствени и социални рефлексии в зрелите поетически текстове на Вапцаров, намира мястото на есето и на ранните произведения на поета в българската художествена традиция. Авторката използва всяка податка във Вапцаровия текст,  която води до осветяване на светогледните му и естетически тежнения, тя не оставя непроследени нишки – нито биографически, нито художественоестетически. Така успява убедително да мотивира редица поетически нагласи у Вапцаров, за да ги разгърне в анализите си в последващите сюжети.

Цвета Трифонова. Никола Вапцаров. Текстът и сянката: Текстологични прочити и анализи. Изд. „Фабер“. Велико Търново, 2004.

вечно разпъвана и разделяна от безчовечни изроди!
Никога няма да има тук нормално отношение към културата, изкуството и историческото ни наследство!

и чудесна картина,а личността на Щъркелов е богата заслужава този постинг и повече!
Комплименти!

Един велик артист за друг велик артист!
Да, трябва да преосмислим и Вапцаров. Но мисля, че независимо от идеологията, която е изповядвал в ранен етап на живота си /късния не го е доживял/, с право е наречн Поет -с главна буква!