Животопис

на опълченеца Иван Габровски

Иван Николов Габровски е роден през месец май 1854 г. в с. Водици, Габровско. Баща му е бил козар и покрай това се е занимавал със стругарство, като изработвал прочутите габровски гаванки и похлупаци. На училище ходил до 2-ро отделение в близкото село, Нова махала (Априлово). Родителите му не мислили да го правят даскал и затова го спряли от школото, като му връчили кривака и поверили козето стадо. Но това не му попречили покрай хляба да носи и книжката си в шарената торбичка. Козите изкарвал все към Соколовския манастир, за да посещава в него отца Илариона, при който учил и Апостола, като усъвършенствал и черковно и славянско четмо и писмо.

Един ден, увлечен от заниманията в манастирската килия, забравил козите в гората. Потърсил ги, но не ги намерил. Дълго пллакал и от страх да не го бият, не се върнал в къщи, а забягнал в Габрово. Там сам се главил за абаджия при Цанко Чефликов. По тоя начин не се върнал вече в на колибите, въпреки увещанията на беща му и сълзите на майка му.

Като чираче му попаднал тайно емигрантския вестник „Свобода” на Любен Каравелов, от който разбрал, че робството не е вечно, че далеч отвъд Дунава има българи, които мислят и се борят за свободата на Отечеството. Вдъхновен от народната идея, той пламнал от родолюбие и поел пътя на бунта. Захвърлил абаджийската игла и канджа и се озовал пеш в град Русчук (Русе) с едничка цел, по-близо да е до братята хъшове във Влашко. Тук постъпил като слуга в един железарски дюкян, където изпитал цялата нерадостна съдба на чуждия хляб. Най-после лелеяната му мечта се осъществила. За една лира се наел един рибар – влах, да го прехвърли през Дунава с лодката си през една мъглива октомврийска нощ на 1875 г. И той щастливо преминал във Влашко. Отначало заседнал в Порчево като абаджия, после в Букурещ, където въртял печатницата на Любен Каравелов, след това отишъл в Браила, където се записал доброволец за Сърбия.

На 20 юни 1876 г. облечен във въстаническа униформа и надлежно въоръжен с пушка астрагуш заминал за град Кладово. Тук бил на високо обучение около месец и под сръбска команда на главнокомандващия генерал Михаил Черняев заминал за Делиград, зачислен в Четвърти батальон в стрелковата рота с ротен командир капитан Райчо Николов. Взел участие в боевете при местността Крагуевац – Кревет. След като завършил войната, която завършила неблагополучно за сърбите, защото армията на генерал Черняев била разбита при Алексенец, се върнал в Букурещ. От тук на 6 април 1877 г. той бил вече в редиците на Първото Българско опълчение под блясъка и плющенето на Самарското знаме на Четвърта дружина и Четвърта рота, в град Плоещ – Румъния. Дружинен командир му бил майор Редкин, а ротен – Кашалински. Взел участи в битките на връх Св. Никола (Столетов), Шейново и село Тича (Котленско). В Котел лежал на умиране от коремен тиф. На връх Св. Никола майка му го посетила и му носела хляб, но докато стигнала до него раздавала го и на другите и за него останал само половин самун и парче сирене.

След разформирането в град Пловдив бил назначен за старши полицстражар в град Търново. Тук получил прякорното си име Габровски. В Окръжното полицейско управление имало двама стражари с едно и също име Иван Николов и началникът, за да ги различава, кръстил го Габровски защото били от Габрово, а другия – Търновски понеже бил от Търново. След това постъпил като раздавач в София, къде носил кореспонденцията на Иван Вазов. За него той казваше, че все го намирал в работната му стая и, че бил голям писател, но лош оратор. Столичният съвет му давал и място за къща, но родното му място го теглело към Балкана. Върнал се в Габрово и постъпил като пощальон в сухопътната поща на Габрово – Русе. Всред преспи и виелици, кал, дъждове и вълчи глутници пренасял с конска кола пощата и с чувство на държавна отговорност и патриотичен дълг се мъчел да не закъснява. Но поради независещи от него причини, когато направил това, му искали писмен рапорт в който пишел само: „Кон може, вол може, но кога бог не може.”

През голямото наводнение в Габрово на 27 април 1897 г. къщата му с цялата покъщнина била отвлечена от р. Янтра. Била спасена само чаената лъжичка, която дъщеря му като дете държала в ръката си при спасяването й. Не му било жал за неупотребявания нов руски самовар, който мислел да подкладе в новата си къща, която купил на изплащане. Не му било и за торбата  с бялото брашно, което не отварял, но после платил напълно, защото го вземал на вяра. Нещастието понесъл твърдо и спокойно, защото скитничеството на младини, страданията в чужбина калили волята му и го направили силен и търпелив в бедствията. ... Било му мъчно обаче, чу водната стихия завлякла съчиненията и вестниците на обичния му приятел Любен Каравелов, който още като момче му отворил очите, надъхал го с народната идея за свободата на Родината си. От Каравеловото творчество се вдъхновил по-късно и балдъзения му син Никола Врабчев, който следвал и завършил българска литература в София.

Смятал, че наводнението не би могло да завлече къщата му, ака по партизански съображения се държал в града бента на Деню Добрев. Затова отишъл да го сече, но за това му деяние бил заплашван и за наказание бил преместен в Плевен.

Получил е като опълченец през 1882 г. 30 дюлюмя земя в с. Радинец (Обнова), Плевенско от местността Куру дере, като материална награда от Плевенския окръжен съвет. [Радонец (днес с. Радинец, слято заедно с Виная в Обнова), Павликенско. II, 241. Радинец, дн. Обнова, Плевенско]

Награден е с 6 медала и ордени за храброст и гражданска заслуга: бронзов – сръбски от военно време; сребърен – руски от военно време; бронзов - от Батенберг; бронзов – Априлското въстание; железен кръст за Независимостта на България; сребърен кръст за храброст.

Бил е дългогодишен секретар-касиер на поборническото опълченско дружество. През 1925 г. е провъзгласен за почетен гражданин на града. Починал на 21 януари 1938 г.  внезапно от сърдечен удар. Погребан без никакви почести. И когато някои граждани обърнали внимание на това, на четиридесет дни присъствал помощник кмета Никола Кортев на панахидата му и изказал съболезнованията на общинския съвет по случай  кончината на почетния гражданин на Габрово. [Илия Габровски]

Из: Бележити хора и събития от Габровския край. С., 2003, с. 433-435.

Опълченците от Плевенския край –

с. Ясен, Плевенска община

Иван Габровски не е роден в с. Ясен, но в историческата литература липсва същото име, тъй като в архивите на селото и в посочения списък на музеите в Плевен не е посочено изцяло второто име, а в списъка на Българското опълчение на Р. Руменин опълченците се водят по бащиното или фамилното им име. На стр. 106 от „Българското опълчение 1877-1878 г. личен състав” (ВИ, С., 1978) – той сочи Иванчо Габровски от с. Боженци постъпил на 5.05.1877 г. в опълчението вероятно в Румъния.

От проверката на Илия Атанасов Панков в с. Ясен – Плевенска община, се констатира, че Иван Габровски е предал безвъзмездно на селското училище 60 дка ниви по сведения на учителя историк Тодор Василев от с. Ясен. В Летописната книга на народното основното училище в с. Ясен, начената на 22.09.1897 г., четем следното: „На 15 септември 1930 г. – учебна 1930/1931 г. Учебната година започна на 15.09.1930 г. с водосвет на енорийския свещеник. Присъства Асен Дончев, зет на Иван П. Габровски. Той съобщи, че Иван П. Габровски подарява още 85 кофи жито на фонд бедни ученици „Кера и Иван П. Габровски”. Учителският съвет, училищното настоятелство и бедните ученици благодариха на Иван П. Габровски чрез вестниците „Северно ехо” и „Поглед” на 15.09.1930 г.” Горните сведения показват, че Иван Габровски иска да увековечи поведението си на дарител, което няма да се забрави никога от обществеността на страната и най-вече от хората на с. Ясен.

Ето какво пишат за Иван Габровски жителите на с. Ясен  Васил Тодоров Прокопов, Петър Върбанов Митранов, Лило Лилов Цанов и Марин Георгиев. Иван Габровски е родом от Габрово, но като опълченец за заслугите му в Освободителната Руско-турска война са му дадени в землището на с. Ясен 60 дка много плодородни ниви. Тези ниви той дава ерия продължително време на селяните от Ясен, като по време на прибиране на реколтата идва в селото да получи това, което има да взема.

По-късно Иван Габровски решава да предаде като дарение нивите си на училището за подпомагане на бедни деца в селото. Съгласно уговорката при дарението всяка година училището на 24 май, ще трябва да коли едно агне и да се прави възпоменание за това голямо дарение. На това възпоменание (курбан, както го нарекли) един от учителите трябвало да говори по този случай. Нивите на Иван Габровски училището в с. Ясен владее до учредяването на ТКЗС. Традицията за възпоменанието на дарителството на Иван Габровски е вече забравена в селото.

По сведения на Васил Тодоров Прокопов, Петър Върбанов Митранов, Лило Лилов Цанов и Марин Георгиев той е бил и акционер в Циментовата фабрика в Плевен – собственост на Първо българско за цимент АД „Лев” – гр. Плевен, основано на 20 май 1909 г. Сред основателите на дружеството са: Иван П. Габровски от гр. Тулча - сражавал се с четата на Христо Ботев, а след това и на легендарната Шипка, Костадин Пенчев – Русе, Стефан Д. Манафов, инженер от Габрово и Дико Пачев - търговец от Габрово. Впоследствие броя на участниците нараствал.

Вестник „Септемврийска победа”, Плевен, отпечатва на 29.10.1983 г. (№ 129) портрета на Иван Габровски със следния текст под него: „Името на Иван Габровски се произнася с уважение. Участник в Априлското въстание, опълченец от Освободителната Руско-турска война, този родолюбив българин падарява на училището 69 дка земя”. [Илия Атанасов Панков]

Из: Опълченците от Плевенския край. С., 1993, с. 209-211.

...но не и Иван П. Габровски, затова Илия Ат. Панков възприема за по-вероятно името Иван Петров, който е редник от 10-а дружина, 1-ва рота и е постъпил на 9.08.1877 г. Уволнен е по болест на 11.12.1877 г. [Руменин, Р. Българското опълчение 1877-1878 г. личен състав. ВИ, С., 1978, с. 405.]