„...Доскоро „историята“ на Фружин стигаше до едно сведение, че е починал в Брашов (дн. в Румъния) в тогавашна Унгария през 1460 г. След публикуването на османо-турския регистър на Видинския санджак от 1454-1455 г. нещата около Фружин се промениха. Както се оказа, в този официален документ на султанската канцелария присъства „княз Фрузин“ със синовете си Стоян, Стойко и Станислав!

Някои изследователи приемат, че има съвпадение на имена и че е невъзможно посоченият „княз“ да е идентичен със заклетия противник на османската държава. И все пак, писменото свидетелство в съвременен на Фружин паметник звучи напълно правдоподобно. При това, както беше отбелязано от проф. Вера Мутафчиева, изписаната с арабски букви титла е именно „княз“, а не познатата и от други паметници „кнез“ (кмет), носена от местни първенци. Възможно ли е Иван-Шишмановият син да е потърсил компромис със завоевателя и може ли подобно поведение да се окачествява като измяна?

Стана дума, че отношенията между Фружин и всесилния регент на унгарската корона Янош Хуняди не са били добри. Както изглежда, след 1444 г. българският принц, вече над 60-годишен, изпада в немилост. Това принуждава Фружин да се завърне в България, надявайки се на по-добри времена... Той получава неголяма част от старите си владения в района на крепостите Свърлиг и Пирот, ползвайки се с някаква, макар и крайно ограничена автономия. В споменатите две крепости е имало турски гарнизони, а локалната „столица“ на Фружин е била крепостта Темско до днешното село Темац и известния Темски манастир. Тези важни за нашата история места днес, за съжаление, са в пределите на Сърбия, но едва на стотина километра от София. Темският манастир е посещаван от български поклонници, но надали сръбските екскурзоводи им казват и две думи за Фружин...

Така или иначе, „примирието“ на потенциалния български цар с османците явно не продължило дълго. Ако сведението за неговата смърт в Брашов през 1460 г. е достоверно, Иван-Шишмановият син отново е потърсил убежище в Унгарското кралство. През далечното XV-то столетие Фружин е бил популярна личност. Тогавашните българи са знаели за своя владетел, чакали са да разкъса робските вериги и „... бащин Търновград да вземе...“, както се пее в етно-рок баладата на „Исихия“. В крайна сметка, текстът на Боянския поменик на български царе и царици завършва с „Помени Господи, Фружина царя...“

[б.р. ЛМ: Манастирските поменици от XV и XVI век например показват, че духовенството тачело спомена за предишното царство, започвайки поменика с изброяването на българските владетели. Така в най-стария Зографски поменик (в препис от 1502 г.) към царете е причислен и Шишмановият син Фружин, а Боянският поменик се датира към ХV-ХVІ в. и съдържа имената на ктитори, царе, царици и архиереи.]

Фружин е имал голямо семейство. Освен посочените му трима синове, той е имал и още един - Шишман. Най-вероятно унгарските Шишмановци са потомци на този Фружинов син.“

– проф. Пламен Павлов

[б.р. ЛМ: По нашето скромно мнение, княз Фрузин не е идентичен с Фружин цар, а е негов син, в логично съзвучие с хронологията. Същият този княз по всяка вероятност ще да е бил роден по време на пребивавенето на царя в Естергом, а що се касае до другият му син назован като Шишман, то той напълно е възможно да е извънбрачен син от една млада вдовица от селото, наречено Кондофрей. Според някои легенди тя не била българка по род, а произхождала от латинските рицари, които някога Калоян заселил в този край.]

за юначната съпротива на османската инвазия, но истината ми е по-скъпа. Има документирани факти, че синове на Шишман спасяват или поне съдействат за възстановяването на Османската империя след унищожаването й през 1402 от Тимур (Тамерлан). От една страна, въпросния Фружин действа като съюзник на престолонаследника Мехмед II да стане султан и да спре разпада на разгромената империя. Помага му (в софийско) да победи и убие един от братята си - конкурент за престола. Другия престолонаследник на Шишман - сина му Александър приема исляма и под името Искендер оглавява войските срещу въстанието искащо за султан шейх Бедредин Симави, което също е в полза на Мехмед II.